Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 170

Виждам на червения мъхнат килим няколко пръснати монети — съвсем близо. Те са лекичко размазани пред очите ми и затова блясъкът им изглежда мек и успокояващ. Но въпреки това в него се таи студът на опасността, студ, който металът излъчва дори в най-кротките си инкарнации.

Пряката заплаха, излъчвана от оголената стомана, винаги ми се е струвала нищожна в сравнение със скрития ужас на ежедневието. Именно от него хората открай време са криели в книгите най-хубавото, което са успявали да добият в изтощените каменоломни на душите си. По същия начин навремето са заравяли в земята парите си, когато идвали смутни времена. Разликата е, че размириците, когато трябва да си криеш парите, стават рядко на този свят, а безкрайната катастрофа на красотата, от която се опитват да я скрият в книгите, е непрекъсната. Тази катастрофа всъщност е животът. И всъщност нищо не може да се опази — по същия начин можеш да се опиташ да спасиш осъден на смърт, като го снимаш преди екзекуцията. Знам само една книга, чийто автор е успял да направи нещо подобно. „Хагакуре“.

„Узнах, че пътят на самурая е смъртта“. Всичко друго в книгата беше просто коментар към тези думи, вторичен смисъл, произтичащ от прилагането на главния принцип към различни страни на човешкия опит. Когато ги отнесох към красотата, за пръв път започнах да разбирам къде да търся тайната й. Всички пътища, на които я виждаше човек, водеха до смъртта. Това означаваше, че търсенето на прекрасното в крайна сметка води към гибел, тоест смъртта и красотата всъщност се оказваха едно и също.

Монетите излизат от полезрението ми и сега виждам само една от тях. Тя е безупречно кръгла, както трябва да е всяка монета. Най-съвършената фигура, окръжността — това е смъртта, защото в нея са слети краят и началото. Тогава безупречният живот трябва да е окръжност, която ще се затвори, ако към нея се добави една-единствена точка. Съвършеният живот е постоянно бодърстване до точката на смъртта, мислех си, очакването на секундата, когато ще се отвори вратата, зад която се крие най-важното. Не можеш да се отдалечиш от тази точка, без да пропуснеш най-важното; напротив, трябва непрекъснато да се стремиш към нея и отблясъкът на красотата може да озари живота ти и да го направи ако не осмислен, то поне не толкова безобразен като на повечето хора. Така разбирах думите в „Хагакуре“: „В ситуация «или/ или» без колебания избирай смъртта“.

Скритото в думите, за разлика от скритото в земята, е предназначено за другите или, както е в най-добрите книги, за никого. „Хагакуре“ се отнасяше тъкмо към книгите за никого — Дзете заповядал да хвърлят всичките му записани думи в огъня. Красотата на тази книга беше съвършена, защото тя не биваше да има читатели; тя приличаше на цвете на планински връх, непредназначено за човешки очи. Съдбата й приличаше на съдбата на самия Дзете, който искал да напусне живота с господаря си, но останал да живее, изпълнявайки волята му; ако оприличим книгите на хората, „Хагакуре“ беше сред тях такъв самурай, както Дзете сред хората.