Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 154

Стъблото изглеждаше прекалено крехко, за да издържи дори малка тежест. Но седмината новопредставени (каква глупава дума, би казал всеки от тях), които съвсем преди малко се бяха изтръгнали от мрака, бяха дошли при това нежно сияние и сега седяха около цветето-лампа, не си задаваха въпроса колко тежи Светещото същество и има ли изобщо тегло. Занимаваше ги друг въпрос — ако това е светлината, излъчвана от гърба му, какъв ли е блясъкът на лика му? И как ли сияят очите му?

Този въпрос измъчваше и седмината. Всеки виждаше нещо като позакръглен гръб, рамене и качулка на главата и като гледаше този гръб, си правеше извода, че седящите от другата страна съзерцават лицето. Този извод обаче не беше верен. Но никой дори не подозираше, че е така. Затова пък всички чуваха гласа — приятен, добродушно-весел и странно познат, все едно от някое телевизионно предаване.

— И така — каза Светещото същество, — да направим междинната равносметка. Въпреки че уважаваме вековното културно наследство, не искаме да живеем в ябълковата градина със змиите, нали? Не искаме да се лутаме в тъмните пещери, да бродим из пясъците и да търсим извор, да се катерим по палмите за кокосови орехи и така нататък. Не искаме тръни да ни дращят по краката и комари да ни пречат да спим. Не искаме никакви екстремни изживявания — след тунела, поне според мен, никой не иска нови атракции. Правилно ли разбирам ситуацията? Ха-ха! Виждам, че я разбирам правилно… Ако трябва да формулирам извода съвсем сбито, ще се съсредоточим върху приятните усещания. Пак ли съм прав? Ха-ха-ха! Остава да си изясним кои и какви. Какво мисли за това… например Дездемона?

Светещото същество имаше чувство за хумор — беше дало на всички прякори, все едно са деца. Въпросът, впрочем, може би не беше само в чувството за хумор, а в това, че земното име трябваше да бъде забравено завинаги.

— Че какво има да му мислим? — каза Дездемона — негърка с огромни халки в ушите. — Трябва да видим кой какво харесва и оттам нататък действаме.

Говореше със силен украински акцент, но това не беше изненада — всички вече знаеха, че тя е рожба на пристанищна любов в Одеса. Дори напротив, съчетанието на черната й кожа с малоруския акцент и придаваше някакъв особен чар.

— Ами да опитаме — съгласи се Светещото същество. — Да започнем от Барби.

— От мен ли? — изхихика една блондинка, която наистина приличаше на куклата Барби след втория й развод. — Аз обичам да се возя на яхта. И да се гмуркам с акваланг.

Барби вече не беше млада, но все още беше сексапилна. Носеше яко опъната от цици тениска с надпис „I wish these were brains“. Под тениската се очертаваха твърди зърна.

— Монтигомчо? — попита Светещото същество.

— Аз обичам сладкото — каза седналият отляво на Барби мъж — с орлов нос и татуировка „Монтигомо“ на ръката. — Даже може да се каже, че съм чревоугодник. Обичам шоколад, понички, поръсени с пудра захар, пастички. Само че лекарите ми забраняват — в рода ни сме все диабетици.