Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 144

Има слухове, че Кика се бил върнал в Казан и дори написал за Татарския академичен театър либрето — автобиографичния балет „Неканеният гостенин“. Други твърдят, че се бил заселил в Буенос Айрес. Трети го били виждали в Малибу. Всички тези слухове не са потвърдени. Достоверно е известно едно — че за да се спаси от отчуждаване на френската си собственост, Кика дарява вилата си на Кап Фера на Урим и Тумим.

Урим и Тумим се женят в Швеция и в момента живеят щастливо във вилата. Не обичат да се срещат с журналисти, всъщност изобщо не обичат около тях да се вдига шум. Въпреки това наскоро участваха в берлинския love-парад. Освен това извадиха от дълбините на Средиземно море бронзовите слончета на Церетели и ги върнаха на местата им, боядисани в розово. Днес във вилата за Кика напомня единствено автографът му на една стена — надписът с черна боя:

„Хората си мислят, че търгуват с нефт, но самите те стават нефт“.

Урим и Тумим казват, че го били оставили за спомен. Снимката на щастливата двойка до розовите слонове, които повече приличат на прасета, обиколи всички парижки списания. Руският културен аташе направи вял протест по този повод, но в защита на Урим и Тумим се изказа лично Вацлав Хавел, който беше на приятелско посещение във Франция, и случаят се потули.

Какво е известно за Кика? Той е жив; от няколко негови изявления за пресата личи, че той и до днес е убеден, че е спасил неблагодарната Европа от ново средновековие (на нас, татарите, това не ни е за пръв път, добавя Кика). Колкото до задачата, която той смята за главна — низвергването на френските философи от XX век — според нас той претърпява пълно фиаско. Колкото по-яростно напада тези велики умове, толкова по-силно се вижда, че не може да се сравнява с тях. Инсинуациите на Кика може да се приемат за своего рода комплимент: ако нещо ти е безразлично, не го атакуваш така зверски.

За непосветените философията е тъмна Индия, затова тук не говорим за същината на нападките му. Става въпрос за интонацията, с която той непрекъснато разобличава сам себе си — като например в пасажа, с който завършва „Македонска критика на френската мисъл“:

„В прочутите френски комедии — «Високият рус мъж», «Великолепният», «Такси — 2» и други — виждаме следната тема: вече не млад мъж, при това явно не спортен тип, подскача пред огледалото или пред хора и смешно пародира стойки от кунгфу, като най-забавното е, че очевидно залита, но въпреки това имитира едно изключително високо, почти мистично майсторско равнище, все едно нанася удари по нервните центрове и прави енергетични пасове, и тъкмо тази висша и тайна техника, която може да оцени единствено друг достигнал до съвършенството майстор, и то само при двубой до смърт някъде в Хималаите, изведнъж се оказва изобразена пред камерата по такъв невероятен начин, че човек си мисли: на истинския майстор не му трябва нищо, включително дори това да не залита; шкембенцето внезапно започва да ни се струва вместилище на цялата световна енергия ци, кльощавите космати ръчички — канали, по които, ако се наложи, ще рукне свръхестествена мощ, и съзнанието ни за няколко секунди балансира на прага на това да повярваме в тази буфонада. Именно възможността да си зададем, дори само за миг, въпроса: «Ами ако е истина?» прави ставащото на екрана толкова ужасно смешно.