Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 119
Виктор Олегович Пелевин
— Знаете ли, Чубайка — говореше той между ударите, — нашето общество ми прилича на организъм, в който функциите на мозъка са поети от злокачествен тумор!
— Ех, Зюзя — отговори му Чубайка и издуха струя дим. — Че как иначе, след като всичко останало в този организъм е гъз?
По следващия канал имаше поетична вечер. Показваха побелелия титан-шестдесетник Арсений Витухновски. Той размахваше юмрук (с това малко приличаше на Зюзя) и рецитираше:
„Този пък откъде знае за седемте цента? — помисли Стьопа, докато превключваше канала. — Макар че — да…“
— …невероятно разностранна личност — дърдореше червенокосата. — Знаете, че офисът на Жора беше на улица „Курска битка“. Не знам дали по тази причина, или по някаква друга, но той от отдавна работеше върху експериментален роман за най-голямото танково сражение през Втората световна война. Идеята му беше да види великите дни на нашата история през погледа на Достоевски…
— Да, точно така — прекъсна я морячето. — Романът трябваше да се казва „Приказание и настъпление“. Той ми каза, че му помагали двама текстбилдъри, но не уточни на какъв етап е проектът.
Освен това — продължи червенокосата, след като изгледа моряка с неприязън — той рисуваше и композираше. И осигуряваше работа на поне петнайсет души. Помните ли любимата му фраза? „Красотата ще спаси света и ще го даде на едрия бизнес!“ Ако всичките ни банкери бяха като него, щяхме да живеем във втори Ренесанс!
— Да, той кипеше от енергия — въздъхна морячето и, кой знае защо, се изчерви.
— Но откъде идваше тази енергия? — попита жената. — Къде беше неговата, така да се каже, основополагаща мотивация? Може би вие ще ни кажете нещо за това, Насъх Насратулаевич?
— Аз ли? — попита бръснатият Кика с такава физиономия, сякаш обръщението го беше обидило. — Щом искате. Но това е трудна тема. Ние изгубихме не просто приятел или партньор. Ние изгубихме Альоша Карамазов на руския бизнес. Той беше не просто ярка, дълбока и страстна личност. Той се осъзнаваше като капиталист. И беше решен да докаже, че капиталът може всичко. Ах, защо никой не записваше думите му! От тях можеше да стане книга, достойна да я сложим на блюдото на везните срещу „Капиталът“. Колко щеше да ни помогне такава книга в днешните тежки времена! За всичките неща, с които дарява човечеството, казваше Жора, капиталът иска съвсем малко — да се съгласим да забравим за себе си и да играем прости и ясни роли във великия театър на живота. Но откъде да намерим сили за това? Тук, предполагаше Жора, може да ни помогне само стоицизмът. Силата е в постоянството на вътрешния жест, който може да е произволен, но трябва да се изживява сто процента сериозно… И делата му не се разминаваха с думите. Единственото, за което понякога го упреквах, съвсем приятелски, беше, че прекалено се осланя на своите концепт-стилисти, въпреки че всички те бяха световноизвестни творци. Жора, казвах му, погледни в какво са те превърнали! Не разбираш ли, че съвременният творец е просто презерватив, използван от капитала за ритуалното съвкупление със самия себе си. Защо толкова сляпо вярваш на тези спукани капу…
