Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 109

— Шансовете са малко, но ще видя какво мога да направя. Дай реквизитите.

— Макгий Интернешънъл Инк — прочете Стьопа. — Две девет Шърли Стрийт, пощенска кутия…

— Не ми трябва пощенската кутия — каза Сракандаев. — Знам я тази фирма. Каква е сумата?

— Трийсет и четири ли… Трийсет и пет лимона.

— Трийсет и четири или трийсет и пет все пак?

— Трийсет и пет — каза Стьопа и на челото му изби ледена пот. — Трийсет и пет.

— Обади се след четирийсет-петдесет минути — каза Сракандаев. — Ще видя какво може да се направи.

— Сигурен ли си, че не ти трябва пощенската кутия?

— Сигурен съм.

Стьопа се сети какво означават тези „четирийсет-петдесет минути“. Сракандаев хитро криеше числото на силата си в голяма мека кутия, където то беше защитено от магия. А Стьопа току-що беше разкрил най-важната си тайна без никаква необходимост, просто поради идиотска непредпазливост.

„Още веднъж честит рожден ден, идиот с идиот“ — помисли си той.

За да убие някак времето той почна да звъни на Мюс. Никой не вдигаше. Но Стьопа звънеше отново и отново и всеки път броеше до трийсет и четвъртия сигнал, преди да изключи. Един път попадна на чужд разговор — две жени обсъждаха времето и болежките си. Той десетина минути слуша щастливите им сънени гласове, пълни с оплаквания от някакви си смешно малки неприятности.

„Хората просто не разбират колко са щастливи — мислеше си. — Докато не им отнемат щастието…“

Затвори и се загледа през прозореца — погледът му потъваше в затрупалия всичко сняг. Това го успокояваше. Стьопа почти задряма и изведнъж пак си спомни какво се беше случило с него. В корема му се надигна вълна от трептящо гадене. Той погледна часовника. Бяха минали малко повече от трийсет минути.

„Значи така — помисли си. — Борим се и търсим, намираме и крием на друго място… А сега ще направим друго — ще се обадим на трийсет и четвъртата минута. Едва ли е засякъл точно кога му се обадих…“

Изчака секундната стрелка на настолния часовник да извърти последния кръг и бързо набра номера. Сракандаев вдигна веднага.

— Да, точно трийсет и пет лимона — каза той без предисловия.

— Може ли да се направи нещо? — попита Стьопа, след като преглътна.

— Зависи какво — сухо отвърна Сракандаев. — Няма начин да се върне всичко. Прекалено много хора са навързани.

Умът на Стьопа заработи с необичайна скорост.

— Разбрах — каза той. — Разбира се. Съгласен съм да дам същия процент. Имам предвид, който дават онези… Ами онези… дето се навързани.

— Тогава може и да опитаме — каза Сракандаев.

— А къде са парите? В Кипър? На Бахамите?

— Вече не. Но знам къде са.

— Какво трябва да направя?

— Ела в офиса ми. Мисля, че ще решим въпроса.

— Жора, ти сериозно ли?

— Днес до двайсет и четири нула-нула могат да се върнат. После край. Дори аз не мога.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Но как можеш да си…

— „Макгий“ е моя компания.

„Пада ти се! — яростно изкрещя нечий глас в главата на Стьопа. — Пада ти се!“

— Как така твоя? — каза той.

— Ами така. Не се води моя, разбира се. Знаеш как е. Стьопа помълча, после каза:

— Знаеш ли, Жора… всичките тези невероятни неща, които ми каза току-що… Как е възможно това, а?