Читать «Далечните тръбачи» онлайн - страница 7

После каза тихо:

— Ако знаеш само… Вървиш, вървиш по тази трева и си мислиш… поне едно познато камъче да имаше. И няма нищо… Как ли е свършил боят?

Аз мълчах.

— Дори тръбата не ми остана — каза Валерка.

Ако това беше наяве, сигурно щях да се хвърля в тъмната пропаст на догадките: кои са те, откъде са? Тук никога не е имало никакъв Даната, никакви тежки мечоносци. От коя планета бяха тези двамата, от коя Атлантида? Ако не друго, поне фантастика бях чел достатъчно и умеех да размишлявам над тайнствените ветрове на пространството и времето…

Но там, на крепостния хълм, аз мислех за съвсем друго нещо. Мислех с нарастваща тъга — скоро той ще си отиде. Много, много ми беше нужен приятел, но Валерка се готвеше да си отиде, и Братлето също.

Едно котенце излезе бавно от дулото на топа. Още не се беше стъмнило съвсем и аз познах нашия Рижик.

Котенцето отново измяука дрезгаво, изви гръб и започна меко да се търка в крака ми.

— Виж — казах аз.

Братлето се зарадва, взе котенцето на коленете си и то тихо замърка, съвсем като електромера в нашия коридор.

— Да идем да се изкъпем — каза Валерка. — До дванадесет има още много време.

Станах. Също обичах да се къпя привечер. Един след друг ние се спуснахме до малкото езерце.

Тъмнината се сгъстяваше. Беше не синя, не лилава, а сякаш кафеникава. Има и такива вечери. Жълтата топка на луната увисна в топлия въздух и се отрази във водата като размазано петно. Високи храсти заобикаляха езерото, скриваха светлините и тъмните силуети на покривите. Едва-едва дъхаше на блато и горчива дървесна кора.

Качихме се на дървеното мостче.

— Събличай се — каза Валерка на Братлето.

— Не. Той ще избяга — Братлето залюля котенцето, после си смъкна сандалите, седна и потопи крака във водата.

— Ух, каква е топла…

Ние с Валерка се съблякохме. Аз веднага се изсулих от мостчето — внимателно, за да не изплаша с плисък тишината. Водата наистина беше като топъл чай. Дъното се оказа тинесто, но не затъвах много. Настъпих с пета купчина увехнали водорасли, оттам избликна и се плъзна нагоре по крака ми гъделичкаща броеница от въздушни мехурчета.

Приклекнах, изпънах се над самото дъно и заплувах под водата, като размествах редкия камъш. После отворих очи и погледнах нагоре. Луната прозираше като голям яйчен жълтък. Излязох на мостчето, изчаках Валерка. И двамата мълчахме. Облякохме се и тръгнахме към старата къща. Боях се само от едно — да не би отново да се върне оня лепкав страх. Но страх нямаше. Тъмната къща под луната изглеждаше тайнствена, но нищо повече.

Разтворихме прозореца и за пръв се промъкнах вътре. Подът беше по-ниско от земята навън и когато скочих, первазът се оказа над главата ми. Протегнах ръце и поех Братлето. То веднага се притисна към мен.

— Страх ли те е? — учудих се аз.

— Малко — прошепна Братлето.

Валерка също се спусна. Дъските на пода приятелски скърцаха.

Бяхме в широк коридор; точно през средата, кой знае защо, по цялата му дължина минаваха перила. Върху изкорубения под се очертаваха лунни квадрати. Те осветяваха всичко наоколо.