Читать «Далечните тръбачи» онлайн - страница 8

Плъзгайки длан по перилата, аз тръгнах към отворената врата — оттам се чуваше тракането на часовника. Тиктакаше силно, като че ли железни топчета се сипеха в метално канче. Братлето ме изпревари — вече не се боеше.

Влязохме в квадратната стая и веднага видяхме часовника. Стар беше и огромен колкото човешки бой. Стоеше на пода — такъв един тесен, остъклен шкаф с дървени рицари от двете страни на вратичката. Рицарите бяха на ръст колкото Братлето. Стояха, положили скритите си в бойни ръкавици длани върху дръжките на мечовете. Спомних си за мечоносците на Даната.

Високо горе, зад стъклото на вратичката, искреше порцеланов циферблат с черни пукнатини и метални римски цифри. Ажурните стрелки показваха дванадесет без две. Отдолу тежко се люлееше махалото — същински меден тиган.

— Хайде, заеми се със стрелките — казах аз. — Време е.

Валерка сърдито сви рамене:

— Аз не мога. Не бива да сме ние, иначе нищо няма да стане. Можеш само ти, разбираш ли?

Аз кимнах, погледнах под око рицарите и дръпнах вратичката. Тя се отвори и тракането на часовника стана по-силно. Надигнах се на пръсти и докоснах голямата стрелка. Беше студена като ледена висулка. От часовника се разнесе нарастващо скърцане. Замряхме напрегнати. Скърцането млъкна и се разнесе първият мек, не особено силен удар.

— Върти! — извика с тънко гласче Братлето. Завъртях стрелката толкова бързо, че тя се превърна в прозрачен кръг, върху който пламнаха лунни искри. Часовникът замлъкна учуден, после удари още два пъти. И в този миг с ясна тъга аз осъзнах, че се разделям с момчетата. Че Братлето и Валерка сега ще изчезнат и аз ще остана сам в тази пуста, лунна самота. Че дори няма да успеем да си кажем нищо. Не можех така!

Ръката ми леко забави стрелката.

— Защо не въртиш? — не сърдито, а някак жално извика Валерка. — Върти! Страх ли те е?

Помислих си, че сега той цял живот ще ме смята за предател и отново завъртях стрелката. Но тогава дойде спасителната мисъл.

— Безполезно е — казах уморено аз и се обърнах. — Не можем да успеем. Ето виж, едно завъртане е един час. В денонощието са двайсет и четири. В годината — триста шейсет и пет денонощия. А за петстотин години? Това са повече от четири милиона завъртания.

Ако не беше насън, никога нямаше да успея да го сметна толкова бързо — по математика едвам успявах да изкарам тройка…

Часовникът удари за последен път и настъпи дълбока тишина.

Валерка и Братлето бяха до мен, но аз не се радвах. На тях им беше много тъжно и аз се чувствувах виновен. Все пак трябваше да въртя стрелките до края. Така трябва винаги — до края.

— Тогава нека вземе меча — полугласно, но настойчиво каза Братлето.

— Какъв меч? — попитах аз.

— Той не е тежък — бързо поясни Братлето. — Но с него трябва да убиеш Железния змей. Той ни държи в плен.

— Ще можеш ли? — нерешително и с надежда попита Валерка.

Вече започваше истинска приказка. А приказката си има свои правила. Аз знаех, че ще мога. Ще убия Железния змей и всичко ще бъде добре. За Валерка. За Братлето. А за мен?