Читать «Далечните тръбачи» онлайн - страница 5

Той не се обиди, но и не отговори. Поклати глава:

— Виж, тук всичко щеше да е като насън… ако не беше ти.

И на мен ми стана толкова хубаво от тези думи „… ако не беше ти“. Значи той също искаше да бъда е него!

Но това време… Петстотин години!

— Че ти как… как сте попаднали тук?

— Ще ти разкажа, но после. Съгласен ли си? Помълчахме.

— А как живеете, при кого?

Валерка небрежно се озърна към къщата:

— Не знам. Все ми е едно. При някакви старци… Виж, той сигурно знае…

Валерка погледна към Братлето. То мълчеше, слушаше и разбираше всичко. Изглежда, знаеше. Струва ми се, че изобщо знаеше повече от брат си.

— А… — заговорих аз и внезапно млъкнах, засрамен от празните думи.

Изведнъж почувствувах — дълбоко и ясно — мъката на това момче, което иска да се върне вкъщи, там, където белите кули са нови, а край крепостните стени никне лунна трева.

— Съвсем ли не можете да се върнете?

Той бавно вдигна очи към мен и сви рамене.

Тогава Братлето отново се надигна на пръсти и му каза нещо. Валерка го изслуша недоверчиво, но внимателно. Каза:

— Хайде сега… приказки.

Братлето отново зашепна. Валерка ме погледна виновно:

— Той каза, че ако намерим много стара къща… със старинен часовник…

— Е, и?…

— И ако върнем часовника назад…

— С петстотин години? — попитах аз Братлето.

— Да — прошепна то.

— И какво тогава?

— Тогава ще се скъса веригата…

— Каква верига?

— Не знам…

— Откъде ти дойде това наум?

— Не знам… — като че ли всеки миг можеше да се разплаче, задето не знае.

Валерка ласкаво го хвана за рамото. Аз казах:

— Близо до нас има много стара къща. Закована е.

— А часовник?

— Трябва да видим.

Но вече бях сигурен, че има часовник.

Събитията прииждаха, времето ускоряваше своя бяг.

Помня празния, слънчев двор на старата къща, навеса с дърворезни стълбове, напуканата резба по корнизите. Прозорците и вратите бяха заковани с дъски. Доближихме се до прозорците.

— Трябва да махнем дъските — казах аз.

— А ако ни видят?

— Все едно, сега трябва. Ако ни видят сега, можем да кажем, че сме дошли да играем. А през Нощта може да ни помислят за крадци.

— Хайде — съгласи се Валерка.

И в този миг ме обхвана страх — непонятен, тежък. Такова нещо е възможно само насън: наоколо е пусто и слънчево, а теб толкова те е страх, че ти се иска да побегнеш, без да се озърнеш дори. И в същото време знаеш, че побегнеш ли, краката ще ти откажат и ще се случи нещо много страшно…

Не побягнах. С огромно, почти физическо усилие потиснах страха и хванах края на дъската. Валерка задърпа другия. Ръждивите гвоздеи се изтръгваха с отвратително скърцане.

Освободихме прозореца, разклатихме рамката и капаците меко се разтвориха. Домът бе пълен със зелен полумрак, пронизан от прашен слънчев лъч.

Не видяхме часовника, но чухме носещото се от дълбочината на къщата тежко метално тиктакане.

— Да се качваме — прошепнах аз.

— Трябва в полунощ — възрази Валерка.

— Е да, разбира се! — казах аз, неочаквано ядосан. — Как не! Такива работи се правят само в полунощ… Глупости!

— Ама не, не е задължително — някак виновно обясни той. — Но стрелките трябва да се превъртат само докато бие часовникът. Ще трябва да въртим много, а в полунощ часовникът бие най-дълго.