Читать «Далечните тръбачи» онлайн - страница 4

Момчето лежеше до мен по лице. Над него разтревожено се бе навело Братлето. Внезапен страх ме накара да скоча на крака. Дръпнах рамото на Момчето:

— Какво ти е?

То вдигна глава. Погледна ме така, сякаш очакваше да види не мен, не тази улица, а нещо съвсем, съвсем друго.

— Нищо — каза то и уморено стана. — Все същото.

Аз се заех с раните си. От дългите драскотини щедро се плъзгаха алени капки.

— Сложи си листо от живовляк и ще видиш как ще мине — тихо, авторитетно ме посъветва Братлето.

Кимнах и накуцвайки, тръгнах да търся живовляк. Дори не разбрах как се оказах в непозната уличка. От двете ми страни тъмнееха масивни, старинни врати, всичко тънеше в сянка, дървените тротоари поскръцваха сами.

Стана ми мъчно, че така изгубих новите си приятели. Чувствувах, че нашата среща не е била случайна. Започнах да ги търся. Улиците се сменяха една след друга, къщите надвисваха над мен. Дървените тротоари пружинираха под краката, тревата се полюшваше. Слънцето бавно потъваше зад кубето на старинната крепостна църква.

Най-сетне видях Момчето и Братлето — те стояха до масивната врата на една дървена къща. Къщата приличаше на крепост. Момчето се бе облегнало на дървения стълб на навеса, а Братлето лениво се люлееше на пружиниращата дъска на тротоара.

— Къде изчезнахте? — радостно попитах аз. — Тичах, търсих ви…

— Никъде — равнодушно каза Момчето.

— Хайде да се качим горе.

— Не.

— Защо?

— Не знам.

— Че… тук по-хубаво ли е?

— Не знам — каза Момчето. — Не мога да разбера. Всичко тук е едно такова, неистинско, като че ли само ни се привижда.

То поклати дъската на оградата, сякаш проверяваше дали и тя е неистинска.

Аз не се учудих, само се обидих и попитах с неочаквана горчивина:

— А аз? Значи и аз не съм истински? Ето виж…

Протегнах му ръката си. Момчето замислено ме хвана за ръкава, после тясната му длан обхвана китката ми.

— Истински си! — някак светло, радостно каза то.

И аз разбрах, че той ми е нужен, че искам да имам такъв приятел. Помня, че от този момент започнах да го наричам по име.

А Братлето мълчаливо ни гледаше и се люлееше на дъската.

Над прозореца зеленееше върхът на хълма, острите кули с ветропоказатели белееха като декори от приказка.

Загледан в кулите, Валерка каза:

— Ние живеехме тук. По-точно тук, но… не като сега. Крепостта беше цяла, кулите нови. И там живееха хора… А наоколо имаше поля и такава една висока трева; на лунна светлина тя блести като сребро.

— Кога е било това? — попитах аз. Стана ми мъничко страшно.

Той въздъхна и сякаш правеше непосилна крачка, тихо каза:

— Ами… навярно преди петстотин години.

— Да — неочаквано потвърди Братлето.

Сякаш студена вълна мина между нас. Сякаш от тези петстотин години лъхна вятър, за да ни отнесе в различни посоки. Аз бързо се приближих до Валерка:

— Слушай, а може би… това само ти се е присънило?