Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 8

— Какво се е случило? — попита той Пьотър Сергеевич.

— Соскин умря — каза Пьотър Сергеевич, оставяйки настрани книгата си. — Сега е погребението.

— Кога е умрял?

— Вчера през нощта. Сега при Авел ще настанят някой от чакащите.

— Значи затова е бил такъв мрачен — каза Андрей и погледна книгата, която четеше Пьотър Сергеевич. Това беше Пастернак, „На ранните влакове“.

— Да — каза Пьотър Сергеевич, — вярно. Не му се уреди работата. Той искаше да пресели тук брат си. Нали знаеш, един черногъз се закачи някъде, а после доведе всичките свои хора. А бригадирът погледна документите му и казва — той и сега пътува в купе, а при нас в общите вагони и запазените места е пълно с чакащи. Макар хич да не ми се вярва, че ще сложат тук някой със запазено място. Просто Авел е бутнал малко. Или не на когото трябва — и са го пратили да пасе.

Андрей си спомни, че така и не си купи цигари.

— За какво е книгата? — попита той.

— Просто така — отвърна Пьотър Сергеевич. — За живота.

Той отново потъна в четене. Андрей излезе в коридора. От купето вече изнасяха тялото и той спря до прозореца — не бе прието да се блъска покрай скърбящите. Впрочем процедурата обикновено не продължаваше дълго.

От отворената врата се показа бледият профил на починалия над края на оргалитовия лист, носен от двама кондуктори. Оргалитовият лист, който се използваше специално за случая, беше боядисан от двете страни с червена боя, ограден по края с черна ивица и най-много от всичко приличаше на траурно знаме, тъй че беше голяма загадка защо сред народа го наричаха подстаканник [подложка за чаша].

Покойникът бе завит до гърлото със старо малиновочервено одеяло. Изникналият отнякъде Авел се засуети до прозореца, мъчейки се да го отвори — той нещо заяждаше и двама мъже му се притекоха на помощ. Заедно те дръпнаха рамката надолу и се образува процеп около четирийсет сантиметра. Жената с тъмния шал веднага почна силно да плаче и я отведоха под ръка в купето. Кондукторите внимателно вдигнаха подстаканника, избутаха края му през прозореца и почнаха да изтикват покойника навън — те правеха това бавно, за да не оскърбят присъстващите със суетенето си. Имаше един момент, когато Соскин едва не заседна — одеялото на гърдите му се закачи в рамката.

През прозореца, до който стоеше Андрей, се виждаше мъртвата глава с лудо развяващи се от вятъра коси — тя се носеше на три метра от насипа, наполовина затворените й очи бяха обърнати към небето, което постепенно се покриваше с високи сини облаци. Отдалечавайки се от жълтата стена на вагона, главата няколко пъти трепна и бавно се наклони надолу. После зад стъклото се мярна червеният край на одеялото и долу се чу глух удар. Още след секунда през прозореца полетяха възглавница и кърпа — тях по традиция ги изхвърляха след покойника.

Андрей вече можеше да тръгва за цигари, но още стоеше и гледаше през прозореца. Минаха няколко секунди. Изведнъж зеленият склон свърши, ударите на колелата в релсите станаха по-звънки, и покрай прозореца се понесоха ръждивите греди на някакъв мост, зад които се виждаше широката синя ивица на неизвестна река.