Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 6

— Да, странно — каза той. — Днес в ресторанта си мислех тъкмо за жълти стрели. По-точно, не за жълти стрели, а така. За живота. Знаеш ли, там покривката беше мръсна, а върху нея падаше светлина. Помислих си…

— Я стани.

— Защо?

— Стани, стани — повтори Хан и излезе иззад масата. Андрей се вдигна на крака, и Хан доста грубо го хвана за яката и го раздруса няколко пъти.

— Спомни си — каза той, — защо дойде тук?

— Дръпни си ръцете — каза Андрей, — ти да не се побърка? Минах просто така.

— Къде се намираме ние? Какво чуваш сега? — Андрей отскубна ръцете му от якето си, намръщи се в недоумение и изведнъж разбра, че чува ритмично повтарящо се тракане на стомана в стомана, тракане, което и преди това се чуваше през цялото време, но не стигаше до съзнанието му.

— Какво е това — жълтата стрела? — повтори Хан. — Къде сме ние? — Той обърна Андрей към прозореца и Андрей видя короните на дърветата, носещи се с бясна скорост зад стъклото отляво надясно.

— Е?

— Чакай — каза Андрей. — Чакай. — Той се хвана за главата и седна на дивана. — Спомних си — каза той. — „Жълтата стрела“ — това е влакът, който пътува към разрушения мост. Влакът, в който пътуваме ние.

10

— Сега помниш ли какво ти беше преди? — попита Хан.

— Вече не — каза Андрей. — Само в общи черти. Сякаш нямаше нищо особено. Знаех как се казвам, от кое купе съм — също. Но сякаш това изобщо не бях аз. Чувствах се много странно — сякаш имаше разлика в какъв вагон пътувам. Сякаш във всичко наоколо щеше да се появи повече смисъл, ако покривката в ресторанта беше чиста. Или ако по телевизията показваха други физиономии, разбираш ли?

— Можеш да не обясняваш — каза Хан. — Ти просто за известно време си станал пътник.

Андрей обърна гръб на прозореца и погледна стената на платформата, където имаше панел с два прашни циферблата и надпис „да се проверява на всеки…“ (нататък имаше празно място).

— Аз и сега съм пътник — каза той. — И ти също.

— Нормалният пътник — каза Хан — никога не разглежда себе си като пътник. И затова ако ти знаеш, че си пътник, значи вече не си. На тях никога няма да им дойде в главата, че от този влак може да се слезе. За тях просто нищо друго, освен влака, не съществува.

— За нас също няма нищо друго освен влака — мрачно каза Андрей. — Ако, разбира се, не лъжем сами себе си.

Хан се усмихна.

— Да лъжем сами себе си — бавно повтори той. — Ако ние не лъжем сами себе си, непременно ще ни излъжат други. И изобщо, да успееш да излъжеш това, което наричаш „самия себе си“, е много голямо постижение, тъй като обикновено става обратното — то излъгва нас. А има ли нещо друго освен нашия влак или не, въобще не е важно. Важно е това, че може да се живее, сякаш това друго нещо го има. Сякаш наистина може да се слезе от влака. В това е цялата разлика. Но ако ти опиташ да обясниш тази разлика на някого от пътниците, той едва ли ще те разбере.

— Ти опитвал ли си?

— Опитвал съм. Те не разбират дори това, че пътуват във влак.

— Получава се някаква идиотщина — каза Андрей. — Пътниците не разбират, че пътуват във влак. Само да те чуе някой.