Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 3

Горещата слънчева светлина падаше върху покривката, цялата в лепкави петна и трохи, и Андрей изведнъж си помисли, че за милиони лъчи това е истинска трагедия — да започнат пътя си от повърхността на слънцето, да прелетят през безкрайната пустота на космоса, да пробият многокилометровото небе — и всичко това само за да угаснат върху отвратителните останки от вчерашната супа. А нали спокойно можеше тези странично падащи през прозореца жълти стрели да притежават съзнание, надежда за по-добро бъдеще и разбиране на безпочвеността на тези надежди — тоест също като човека да имат на разположение всички необходими за страданието ингредиенти.

„Може би самият аз изглеждам на някого като също такава жълта стрела, паднала на покривката. А животът е просто мръсното стъкло, през което летя. И ето аз падам, падам, вече дявол знае колко години падам към масата пред чинията, а някой гледа менюто и чака закуската си…“

Андрей вдигна очи към телевизора в ъгъла и видя някакво трептящо лице, беззвучно отварящо уста пред три кафяви микрофона. После камерата се завъртя и показа двама души, които яростно се блъскаха пред другия микрофон, с безсрамен фройдизъм дърпайки се един друг за еднаквите червени вратовръзки.

Дойде келнерът и остави закуската на стола. Андрей погледна в алуминиевата чиния. Там имаше пшенична каша и разтопено парче масло, приличащо на малко слънце. На Андрей никак не му се искаше да яде, но си спомни, че следващия път ще попадне тук в най-добрия случай вечерта, и стоически започна да гълта топлата каша.

Появиха се първите посетители и ресторантът постепенно се изпълни с техните гласове — Андрей имаше усещането, че всъщност тишината си остана ненарушена, просто освен нея се появиха няколко привличащи вниманието дразнителя. Тишината приличаше на пшеничната каша в чинията му — също като нея беше гъста и тръпчива; тя деформираше гласовете, които на нейния фон звучаха отривисто и истерично. На съседната маса високо заговориха за снежния човек, когото някаква изкуфяла бабичка била видяла вчера. Андрей отначало се вслушваше в разговора, а после престана.

Срещу него седна румен белокос мъж в строг черен кител с малки сребърни кръстчета на реверите.

— Приятен апетит — каза той, усмихвайки се.

— Оставете — каза Андрей.

— Защо сте толкова мрачен? — учудено попита съседът.

— А вие защо сте толкова весел?

— Аз не съм весел — каза съседът, — аз съм радостен.

— Е, и аз също — каза Андрей — не съм мрачен, а замислен. Седя и размишлявам.

Като дояде кашата, той придърпа към себе си чашата с чай и се зае да разбърква захарта. Съседът продължаваше да се усмихва. Андрей помисли, че той отново ще заговори, и почна да върти лъжичката по-бързо.

— Да се мисли, а понякога и да се размишлява — каза съседът, правейки дирижиращо движение с ръка, — разбира се, е полезно, а в живота твърде често и необходимо. Но всичко зависи откъде този процес, така да се каже, води началото си.