Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 2

Андрей не отговори. Може да напиша писмо във вестника, помисли си той — така и така, братя и сестри, при нас вече и въздуха го отмъкнаха.

— Глух ли си? — повтори асистентът и окончателно се изправи. Андрей отново премълча. Асистентът не бе прав по всички понятия — територията тук беше чужда.

— Тука има топче, тука нема топче — проскърца изведнъж комарджията.

Очевидно това беше условен знак — асистентът разбра всичко, махна с глава и веднага се върна към прекъснатата караница с партньора си. Андрей дръпна за последен път и хвърли угарката под краката им.

Опашката тъкмо бе свършила. Авел беше изчезнал някъде и пред Андрей оставаше само една жена с бебе в ръце. Обратно на очакванията му те се оправиха много бързо.

Като затвори вратата след себе си, Андрей пусна водата, погледна лицето си в огледалото и помисли, че за последните пет години то не толкова е остаряло, а по-скоро е загубило актуалност, както я загубиха клош- панталоните, трансцеденталната медитация и групата „Fleetwood Mac“. В последно време бяха на мода съвсем други лица, в духа на предвоенното време, 30-те години, от което се набиваха в очи множество отиващи надалеч изводи. Андрей остави тези изводи да отиват натам сами, изми се и тръгна обратно.

Пьотър Сергеевич вече се бе събудил и седеше до масата, почесваше се и прелистваше стария брой на „Път“, който вчера Андрей взе от един циганин срещу кутия от бира, но така и не седна да го чете.

— Добро утро, Андрей! — каза Пьотър Сергеевич и заби пръст във вестника. — Виж какво пишат: съществуването на снежния човек може да се смята за документално доказано.

— Добро утро, Пьотър Сергеевич — каза Андрей. — Това са глупости. Вие пак хъркахте цяла нощ.

— Лъжеш. Наистина ли?

— Наистина.

— А ти свиркаше ли?

— Свирках, свирках — каза Андрей. — И още как. Само че без полза. Вие, щом се обърнете по гръб, веднага почвате да хъркате, а после вече всичко е безполезно. По-добре се връзвайте, за да лежите настрани през цялото време. Помните ли как се връзвахте миналата година?

— Помня — каза Пьотър Сергеевич. — Тогава бях по-млад. Сега няма да мога да заспя така. Ама че беда. Това е от нервите. Нали аз, Андрюша, по-рано, преди тези ебани реформи, никога не хърках. Е, ще измислим нещо.

— Какво още пишат? — попита Андрей, кимайки към вестника; преди Пьотър Сергеевич да започне да си спомня как е било преди реформите, на мислите му трябваше да бъде дадена някаква друга насока.

Местейки пръст по зеленикавия лист и ругаейки еднообразно, Пьотър Сергеевич почна да преразказва уводната статия, и Андрей, кимайки и задавайки въпроси, взе да обмисля плановете си за деня. Първо трябваше да закуси, а после трябваше да се отбие при Хан — при него имаше някаква мътна работа.

11

Ресторантът, дълго и тясно помещение с десетина неудобни масички, беше още празен, но вече миришеше на изгоряло, при това изглежда бе изгоряло нещо развалено. Андрей седна на обичайното си място до прозореца, с гръб към касата, и примижавайки от слънцето, погледна в менюто. Там имаше само пшенична каша, чай и азърбайджански коняк. Андрей улови с поглед келнера и утвърдително кимна. Келнерът показа с пръсти нещо малко, около сто грама, и въпросително се усмихна. Андрей завъртя отрицателно глава.