Читать «Жълтата стрела» онлайн - страница 12

Андрей се вмъкна в тъмното тясно пространство и драсна една клечка. На стената бе надраскан надпис, много стар и едва забележим. Това бяха няколко изречения, написани с едри печатни букви, едно под друго, като стихове:

Този, който отхвърли света, го сравни с жълт прах.

Тялото ти е подобно на рана, а самият ти приличаш на луд.

Целият този свят е попаднала в теб жълта стрела,

Жълтата стрела, влакът, на който ти пътуваш

към разрушения мост.

— Кой го е написал? — попита Андрей.

— Откъде да знам — каза Хан.

— Но поне досещаш ли се?

— Не — каза Хан. — А и това не е важно. Нали ти казвам, наоколо е пълно с писма — стига да има кой да ги чете. Например думата „Земя“. Тя е писмо със същия смисъл.

— Защо?

— Помисли. Представи си, че стоиш до прозореца и гледаш навън. Къщи, градини, скелети, стълбове — накратко, както казват интелигентите, култара.

— Култура — поправи го Андрей.

— Да. А по-голямата част от тази култара се състои от покойници, смесени с бутилки и чаршафи. На няколко слоя, и трева отгоре. Това също се нарича „земя“. Мястото, където гният костите, и светът, в който ние, така да се каже, живеем, се наричат с една и съща дума. Всички ние сме жители на Земята. Същества от задгробния свят, разбираш ли?

— Разбирам — каза Андрей. — Как да не разбирам. Слушай, мислил ли си някога откъде идваме ние? Откъде идва този влак?

— Не — каза Хан. — Това не ми е особено интересно. Интересно ми е да узная как да сляза от него. Ти питай кондукторите. Те ще ти обяснят откъде идва той.

— Да — замислено каза Андрей, — така ще ми обяснят, че…

— Връщаме ли се?

— Аз ще постоя малко тук. След пет минути ще те догоня.

Когато Хан излезе, Андрей се обърна към прозореца. По тези места той идваше за пръв път. Странно, но тъй като наоколо нямаше хора, в главата му идваха необичайни мисли, които никога не го посещаваха примерно в ресторанта, макар че и там имаше всичко необходимо за появата им.

Това, което виждаше през прозореца, когато гледаше назад — участък от насипа, украсен с някакъв носещ се към миналото храст или дърво — беше точката, където той се намираше преди секунда, и ако вагонът, в който той пътуваше, беше последен, то там би останала само пустота и поклащащи се отстрани на релсите клонки.

„Ако всичко това, което е съществувало преди миг, не изчезваше — мислеше той — то влакът ни и самите ние бихме изглеждали не така, както изглеждаме. Ние бихме били размазани във въздуха над траверсите. Бихме били нещо като сплетени една с друга змии, а около тези змии биха се простирали безкрайни ленти пластмаса, стъкло и желязо. Но всичко изчезва. Всяка отминала секунда с всичко, което е било в нея, изчезва, и нито един човек не знае какъв ще бъде той в следващата. И ще бъде ли изобщо. И няма ли да омръзне на господ Бог да създава една след друга тези секунди с всичко, което съдържат. Нали никой, абсолютно никой не може да даде гаранция, че следващата секунда ще настъпи. А този миг, в който всъщност живеем, е толкова кратък, че дори не сме в състояние да го уловим и сме способни само да си спомняме миналото. Но какво тогава наистина съществува и кои сме самите ние?“