Читать «Буреносния кораб» онлайн - страница 7

Но аз се въздържам да разказвам подробности от пътуването им по реката — този скитнически живот по вода и суша: как се носят по сребристата вода, как плават покрай диви гористи брегове; как спират да похапнат на някой сенчест нос под голямо дърво, където водата се разбивала на светла пяна в краката им, а далечните планини, скали и дървета, снежните облаци и тъмносиньото небе — всичко това се сливало пред очите им в изключителната си лятна красота. Тези преживявания, които носят на човека радост, биха прозвучали скучно в един разказ.

Когато разполагали лагер на брега, някои отивали в гората на лов, а други за риба, забавлявали се и като стреляли в мишена, скачали, тичали или се борели, а Долф много се издигнал в очите на Антъни Ван дер Хейден, защото показал колко е изкусен и сръчен във всички тези упражнения, които този господин смятал за най-голямото достойнство на един мъж.

Така те продължавали весело да плават, като избирали за път само приятните часове — понякога утринния хлад на зазоряване, понякога спокойния вечерен здрач, а понякога нощите, когато лунните лъчи обсипвали леките къдрави вълни, които шептели от двете страни на тяхното корабче. За пръв път Долф се чувствувал в стихията си, за пръв път се срещал с нещо, което така му допадало — с грубия живот, изпълнен с рискове. Той бил човекът, който веднага откликвал на променливите настроения на Антъни Ван дер Хейден и продължавал да печели любовта му. Сърцето на стария скитник копнеело за младежа, който все повече заприличвал на него самия. Като наближавал края на пътуването, той не могъл да се въздържи и го попитал за миналото му. Долф искрено му разказал живота си, суровите си занимания по медицина, незначителния си напредък и твърде съмнителните си перспективи. Господин Антъни се смаял като разбрал, че такива изключителни дарби и възможности ще трябвало да бъдат смазани и погребани под докторска перука. Той изпитвал върховно презрение към лечителското изкуство и единственият хирург, който признавал, бил месарят. При това смъртно ненавиждал и всякакъв вид учение, откакто като момче го наложили с пръчки заради някаква неразбираема книга. Но мисълта, че младеж като Долф, с такива изключителни способности — който може да стреля, да лови риба, да тича, да скача, да язди и да се бори — ще трябва да прави хапове и да дава сиропи, за да си изкарва хляба, му се струвала ужасна. Той казал на Долф да не изпада в отчаяние, а да захвърли медицината на псетата, защото един мъж с такива удивителни дарби никога не може да пропадне. „Тъй като не познаваш никого в Олбъни — казал господин Антъни, — ще дойдеш с мен у дома и ще останеш под моя покрив, докато решиш какво да предприемеш. А междувременно някой път можем да отидем да постреляме или да половуваме и да хванем малко риба, защото е грехота такъв талант да отива нахалост.“