Читать «Буреносния кораб» онлайн - страница 5

Капитан Даниел Ауслестикер от Фишкил, който никога не лъже, разказвал още една история за това дребосъче, докарващо лошото време. Той твърдял, че при една силна внезапна буря го видял да седи на бушприта на кораба му и да го кара към брега точно срещу нос Антъни и че таласъмът бил прогонен от свещеника ван Гийсон от Изопъс, който се намирал на борда и изпял химна на свети Никлас, при което човечето подскочило като топка във въздуха и изчезнало, понесено от вихрушка, като взело със себе си нощната шапчица на жената на свещеника, която открили следващата неделна сутрин, окачена на ветропоказателя върху камбанарията на църквата в Изопъс — на разстояние най-малко четиридесет мили! След като на няколко пъти се случили подобни събития, капитаните, които редовно плавали по реката, не се осмелявали да преминават край Дъндърберг, без да наведат форпика от уважение към Господаря на планината. Казвали, че всички, които му давали подобаващото уважение, преминавали необезпокоявани от нищо.

— Такива — казал Антъни Ван дер Хейден — са някои от историите, описани от поета Селине за този кораб, който според него е пренесъл в провинцията тези пакостливи дяволчета от някоя европейска страна, пълна с призраци. Ако е необходимо, мога да ви разкажа още цял куп, защото се говори, че всичките нещастия, които така често сполетяват екипажите в планинската област, са номера, които правят дяволчетата от Дъндърберг, но виждам, че главите ви вече клюмат, затова нека да си лягаме.

Луната току-що била подала сребърните си рогчета над загладения гръб на стария Хълм на бика, осветила сивите скали и гъстите гори и лъчите й блестели по развълнуваната гръд на реката. Падала нощната роса и доскоро тъмните очертания на планините започвали да се смекчават и отблясъците на росата им придавали въздушносивкав цвят. Ловците разровили огъня и хвърлили още дърва, за да намалят нощната влага. После направили за Долф постеля от клони и сухи листа под една скала, а Антъни Ван дер Хейден се увил в огромна дреха, съшита от кожи, и се опънал пред огъня. Минало обаче известно време, преди Долф да може да заспи. Той лежал и съзерцавал странната гледка пред очите си — дивия лес и скалите наоколо, пламъка, сегиз-тогиз хвърлящ отблясъците си по лицата на спящите диваци и господин Антъни, който по необичаен начин, макар и смътно, му напомнял нощния посетител от Къщата с призраците. Понякога до него достигали крясъците на горските зверове, писъкът на улулицата или гласът на козодоя, който, изглежда, се срещал начесто по тези безлюдни места; или плясъкът, когато есетра подскачала нагоре и падала изпъната върху спокойната повърхност на водата. Той сравнявал всичко това с познатата му обстановка от таванската стая в къщата на доктора, където нощем чувал само часовникът на църквата да отброява часовете, сънливия глас на нощния пазач, който провлечено съобщавал, че всичко е наред, силното свистене от запушения нос на доктора от долния етаж или предпазливото усърдие на някой дървесен плъх, който гризял ламперията. Тогава се сетил за старата си нещастна майка — какво ще си помисли тя за тайнственото му изчезване, какви ли безпокойства и мъки ще изживее? Тази мисъл непрекъснато му идвала наум и разваляла сегашното му доволство. Заедно с нея дошли и болката, и угризенията и той заспал със сълзи, още незасъхнали на очите му.