Читать «Буреносния кораб» онлайн - страница 6

Ако това беше просто измислен разказ, тук е мястото в него да се вплетат странни приключения за тези диви планини и скитащите ловци, после да забъркам героя си в куп опасности и трудности и да го спася от всички тях по някакъв чудотворен начин, но тъй като историята е съвсем истинска, трябва да се задоволя само с фактите и да описвам това, което става.

И така, рано на другата сутрин, след като похапнали здравата и разтурили лагера, нашите авантюристи се качили на корабчето на Антъни Ван дер Хейден. Понеже нямало вятър, за да опънат платната, индианците започнали да гребат леко и плавно в такт с песента на един от белите мъже. Денят бил ведър и хубав, нито една вълна не набраздявала водите и когато корабът докосвал огледалната повърхност, оставял след себе си дълга криволичеща следа. Враните, надушили пиршеството на ловците, вече се били събрали и кръжали във въздуха точно там, където измежду дърветата се издигала тънка синя струйка дим и показвала мястото на снощния им подслон. Както плавали покрай брега в полите на планините, господин Антъни показал на Долф един гологлав орел — владетеля на тези места, — който бил кацнал върху сухо дърво, надвиснало над реката, и с очи към небето сякаш пиел от великолепието на утринното слънце. Тяхното приближаване смутило неговите размишления. Той разперил първо едното си крило, после другото, запазил за миг равновесие, а после напуснал мястото си с достойно спокойствие и бавно прелетял над тях. Долф грабнал една пушка и след орела изсвистял куршум, който откъснал няколко пера от крилото му; звукът от изстрела отекнал рязко от скала на скала и пробудил хиляди отгласи, но господарят на въздуха продължил съвсем спокойно да лети, издигал се все по-високо и по-високо, като правел широки кръгове нагоре над зелената снага на гористата планина, докато най-сетне изчезнал зад една надвиснала над пропаст скала. Долф почувствувал това гордо спокойствие като някакъв урок и едва ли не се упрекнал, че така своеволно обидил тази царствена птица. Господин Антъни му казал, смеейки се, да не забравя, че все още се намира на територията на Господаря на Дъндърберг, а един стар индианец поклатил глава и подхвърлил, че убиването на орел носи беда; нещо повече — ловецът винаги трябвало да му оставя част от своята плячка.

Нищо обаче не ги обезпокоило по време на пътуването. Те спокойно преминали през величествени безлюдни места, докато стигнали до остров Полопол, който приличал на плаваща котва в края на високите планини. Тук те слезли на брега, докато дневната горещина понамалее или подухне ветрец, за да облекчи работата на гребците. Едни приготвяли яденето за обед, а други почивали под сянката на дърветата и обзети от приятна лятна леност, сънливо наблюдавали красивия пейзаж. От едната страна се простирали планините — големи и скалисти, обрасли до върховете с гори. Те хвърляли сянка върху огледалната вода, която се къдрела под тях. От другата страна реката се разливала широко като просторно езеро, с дълги слънчеви ръкави и зелени носове, а в далечината се виждала веригата на Шонгъмските планини — или ясно очертана на чистия хоризонт, или накъсана от пухкави облаци.