Читать «Дванайсета нощ» онлайн - страница 37

Влизат Антонио и Стражите.

КНЯЗЪТ

        Познат ми е човекът с туй лице,

        макар да си го спомням окадено

        като лика на древния Вулкан

        от смолни сажди и барутен дим.

        Командваше той кораб, газещ плитко

        и малък по вместимост, но се счепка

        във абордаж тъй дързък и успешен

        със нашата най-горда единица,

        че нейният провал сам викна: „Слава

        на храбростта му!“ Как се казва той?

ПЪРВИ СТРАЖ

        Антонио. Това е онзи, който

        плячкоса нашия чудесен „Феникс“

        със стоката от Кандия. Не друг,

        а той нападна „Тигър“, при което

        Тит, младият ви племенник, остана

        с една нога. Сред бял ден из града

        разхождаше се и дори бе дръзнал

        във кървава разправа да участва.

ВИОЛА

        Но, господарю, той извади шпага

        да ми помогне. Ала след това

        такива непонятни думи каза,

        че сякаш бе се помрачил внезапно.

КНЯЗЪТ

        Грабителю на кораби, крадецо

        върлуващ по солените води,

        каква безумна наглост те изпрати

        в ръцете на онези, от които

        ти свои кръвни врагове направи

        чрез кървави дела?

АНТОНИО

                        Орсино, нека

        ми бъде позволено да отхвърля

        туй прозвище, с което ме нарече.

        Антонио не е разбойник морски,

        макар че е заслужил да го считат

        Орсинов неприятел. От магия

        замаян бях и се намерих тука.

        Тоз момък непризнателен до тебе

        измъкнах аз от пяната ревяща

        на океана. Вече бездиханен,

        го върнах към живота и му дадох

        безкористната си и безгранична

        другарска обич. После пък, изпълнен

        със опасения за него, дръзнах

        да вляза в този град, за който знаех,

        че пълен е с опасности за мен.

        Видях, че го нападат и веднага

        измъкнах шпага, но ме заловиха.

        И ето че, подлецът му с подлец,

        наместо да ме следва във бедата,

        отрече въобще, че ме познава

        и в миг единствен се отдалечи

        от мен на цели двадесет години!

        И туй не стига, но не ми и върна

        онуй, което час преди това

        му бях заел!

ВИОЛА

                        Аз нищо не разбирам!

КНЯЗЪТ

        А откога дошъл е той в града?

АНТОНИО

        От днеска само. А до днеска с него

        три месеца живяхме неразделно.

Влиза Оливия със Свитата си.

КНЯЗЪТ

        Графинята! Като че ли небето

        с нозе докосва грешната земя!…

        А ти си луд, човече — този момък

        при мене служи вече трети месец!…

        Но отстранете го! За туй по-късно!

ОЛИВИЯ

        Какво желание, като изключим

        неизпълнимото, желали бихте

        да ви изпълни, господарю мой,

        покорната Оливия?… Защо,

        Цезарио, не удържахте вие

        на даденото слово?

ВИОЛА

                        Но, графиньо…

КНЯЗЪТ

        Божествена Оливия, аз дойдох…

ОЛИВИЯ

        Какво, Цезарио?… Простете,

ВИОЛА

        Щом князът му говори, пажът млъква.

ОЛИВИЯ

        Но песента сменете, господарю —

        ухото ми тя дразни като лай

        след музика.