Читать «Дванайсета нощ» онлайн - страница 17

Уилям Шекспир

Излиза.

КНЯЗЪТ

        Останалите, моля, да излязат.

Турио и другите освен Виола излизат.

        Цезарио, иди за втори път

        при мойта повелителка жестока.

        Кажи й, че за чистото ми чувство

        без стойност са нечистите земи,

        че аз съм безразличен към благата,

        с които е дарена от Съдбата,

        че само тез съкровища, които

        Природата е пръснала във нея,

        привличат мощно моята душа!

ВИОЛА

        Но ако тя не ви обича, княже?

КНЯЗЪТ

        Не може да ми отговори тъй!

ВИОЛА

        А да речем, че някоя жена —

        съвсем възможен случай! — ви обича

        тъй, както вий — Оливия. И вие

        й отговорите: „Не ви обичам“,

        ще бъде ли тя умна, ако каже:

        „Не може да ми отговаря тъй!“

КНЯЗЪТ

        Къде ти крехко тяло на жена

        ще удържи бушуване подобно

        на моето! На женското сърце

        вместимост липсва, за да може в него

        да се помести част от мойта страст.

        В жената чувството е от небцето,

        а не отвътре, и минава бързо

        в пресищане, а после във отврата.

        А любовта във мене е море,

        тя гълта всичко и не може нивга

        да се задоволи. Не ми сравнявай

        онуй, което би могла да чувства

        жена към мене, с чувството, което

        към дивната Оливия влече ме!

ВИОЛА

        Все пак аз знам…

КНЯЗЪТ

                        Какво ли знаеш ти!

ВИОЛА

        Аз знам каква е женската любов.

        Жените са тъй верни като нас.

        Единствената дъщеря, която

        баща ми имаше, обикна страстно,

        тъй както — чувствам — аз ви бих обикнал,

        да бях жена.

КНЯЗЪТ

                        И как завърши туй?

ВИОЛА

        Със бяла страница, любими княже.

        Тя кри докрай дълбокото си чувство

        и тайната, подобно таен червей

        във млада пъпка, бавно й подточи

        руменината. Тъй си тя остана,

        с усмивка тъжна, меланхолно бледа,

        като изваян в мрамор образ ням

        на Примирението. Туй нима

        не казва нищо? Княже, ний, мъжете,

        премного шумно се кълнем и верим,

        но щом речем делата си да мерим,

        излизаме пред този съд суров

        богати с думи, бедни на любов.

КНЯЗЪТ

        Как свърши туй? Нима умря сестра ти?

ВИОЛА

        От всички дъщери и синове

        на бащината къща само аз съм

        на тоя свят… Макар че може би…

        Да тръгвам, значи?

КНЯЗЪТ

                        Да. Вземи таз брошка

        и с нея на графинята предай,

        че любовта ми откази не знай!

Излизат.

ПЕТА СЦЕНА

В градината на Оливия.

Влизат сър Тоби, сър Андрю и Фабиан.

СЪР ТОБИ

        Идеш ли, месьо Фабиан?

ФАБИАН

        А как мислите! Да ме сварят в казан с черна жлъчка, ако изпусна един миг от целия номер!

СЪР ТОБИ

        Нима толкоз ти е дотрябвало да гледаш как жестоко ще бъде подигран този мръсен стипца, този мазен и подъл кучи доносник?