Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 20
Тери Пратчет
Също като с Арнолд Брос (създаден в 1905) — помисли си той. Абсолютно сигурен съм, че той не съществува по онзи начин, по който ме учеха като малък. Но съзирайки неща като
И той си рече: не е редно един рационално мислещ ном да си ги мисли тия.
В дървенията покрай вратата на Канцеларията имаше пукнатина. Доркас се промъкна през познатата тъмнина под пода и зашари наоколо с ръце. Накрая напипа ключа.
Доста се гордееше с тази си идея. Отвън Канцеларията имаше голям червен звънец — вероятно, за да чуват човеците телефона, когато в Кариерата е шумно. Доркас беше сменил свързването и сега можеше да го накара да звъни, когато си поиска.
Натисна бутона.
От всички ъгли на Кариерата към Канцеларията заприиждаха номи. Доркас изчака, докато пространството под пода се напълни, после придърпа една празна кибритена кутия и се възкачи на нея.
— Човекът се върна — оповести той. — Този път не можа да влезе, ама следващия…
— Ами твоите телове? — обади се някой от тълпата.
— Боя се, че му се намират разни неща като клещи.
— Толкоз, значи, с твойта теория, че… хм, човеците били интелигентни. Един
Доркас обичаше да гледа как в младите номи кипи нетърпение. Ала Низодемус цял трепереше от някакъв особен вид нетърпение, който не беше за гледане. Измери го със свиреп поглед — доколкото посмя, де.
— Тукашните човеци може и да са по-различни от тези в Магазина — сопна се той. — Във всеки случай…
— Заповед ще да го е изпратил — рече Низодемус. — Това е присъда, хм, над нас!
— Нищо подобно. Просто си е най-обикновен човек — отвърна Доркас.
Низодемус го гледаше втренчено. Той продължи:
— Сега трябва наистина да изпратим някои от жените и децата в…
Отвън се чу тропот на тичащи крака и двамата стражи се втурнаха през пукнатината.
— Върна се! Върна се! — задъхано изкрещя Сако. — Човекът се върна!
— Добре де, добре — зауспокоява го Доркас. — Не се шашкай. Той не може.
— Не! Не! Не! — ревеше Сако и подскачаше нагоре-надолу. — Носи си чифт резачки! Сряза телта… И веригата. И…
Не чуха останалото.
Ръмженето на приближаващия двигател им каза всичко.
Толкова се усили, че бараката потрепера. След това изведнъж спря, оставяйки след себе си досадна тишина — тя беше по-лоша и от шума. Някъде се затръшна метална врата. После вратата на бараката затрополи и заскърца.
Отекнаха стъпки. Дъските над главите им се огънаха. По главите им се посипаха облачета прах. Тежките бумтящи стъпки продължаваха да кръстосват Канцеларията.
Номите стояха в пълно мълчание. Не помръдваше нищо освен очите им — но пък те се движеха в пълен синхрон със стъпките: следяха ги строго и трепкаха напред-назад в зависимост от това накъде се упътваше човекът. Някакво бебе се разциври.
