Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 5

— Има вълци и това е — упорстваше старият Аш. Преглътна залъка си и допълни: — А Микли ми каза, че някой отново бил видял Сивата жена от Студената канара.

— Две години минаха, откакто беше тук — отбеляза жена му. — Жените ходеха при нея за магии и заклинания, но тя почти не се съгласяваше да ги прави. Миналата зима казваха, че са я видели да лети със стола си — онзи керемиден на цвят стол, нали помните, — но може да се е върнала. Тя е стара и твърда като скала.

— По-добре да я няма — заяви младият Аш безцеремонно, привършвайки храната си. — Момичетата ще я убият с камъни, ако дойде. Една разпусната жена отвъд хълма има дете с две глави, защото се опитвала да го махне с магиите на Барбаят.

— Шшт — спря го майка му. — Не споменавай имена. Това ще предизвика злите сили.

— По-добре да ги споменавам, отколкото да си докарам и аз някоя беля — отговори синът й мъжествено и се изправи.

Шайна изпусна подноса, който носеше от фурната. Разтрепера се, като чу да се споменава името на жената от Студената канара.

Жената на Аш я погледна като раздразнена кокошка и посегна към тоягата. Но в този момент от улицата се разнесе шум, толкова рядък и странен, че всички замръзнаха на местата си. Дори младият Аш, който беше вече на двора, застина. Това бе шум от копита на коне и звънци, от дискове на юзди и шпори: звук, който издаваха само богаташите.

— Бирникът! — изкрещя панически старата Аш.

— Свещеникът от Кост — промърмори съпругът й.

„Смърт“ — помисли си Шайна, без да знае защо, но сърцето й, точно както бе казала Сивата жена от планината, се преобърна в гърдите й.

Стария Аш и жена му излязоха в тъмното, дори кучето опъна въжето си. По цялата широка калдъръмена улица се стичаха хора да гледат, носейки в ръце фенери или късове хляб от вечерята си. Шайна не излезе на улицата, но застана на прага на къщата и наблюдаваше.

Черни коне. Не можеше да ги преброи на мъждукащата светлина на лампите. Може би седем, девет, тринадесет. А конниците? Колко бяха те? На раменете си имаха наметала като големи черни криле. На светлината от лампите се виждаше аленото платно на седлата, юздите със звънчета по тях бяха като звездни нанизи. Искреше бял и жълт метал. Блестяха и скъпоценни камъчета като капки кръв и като зелените очи на котка.

Тогава някой се приближи, без да бърза — първият конник. Той застана на силно осветено от прозорците място. Не беше свещеникът. Нито бирникът. Някои мислеха, че е самият Херцог на Коркеем, но и те грешаха. Херцогът едва ли би яздил през планинските местности с толкова малко охрана — седем, девет, тринадесет конници зад него.

— Аз съм добре дошъл сред вас — започна странникът, като гледаше селяните от височината на коня си. Носеше тъмнолилаво, почти черно наметало с избродирани двадесет златни слънца, а лъчите им — обсипани с рубини. На врата си имаше яка на златни житни класове, а на главата си — висока шапка от сафран, украсена със сребро. Лицето му почти не можеше да се различи — то беше толкова бяло, като че ли емайлирано. Клепачите му бяха изрисувани в златисто, а устата — тъмно начервена. В нея се виждаха жълти като на вълк зъби, а под позлатените клепачи изпъкваха очи, подобни на горящи въглени. С едната си дълга и слаба ръка държеше дрънчащите юзди, а в другата — магически жезъл от обелено дърво с тъмен камък на върха. Ноктите на ръцете му бяха дълги колкото заешка опашка и боядисани като черни кехлибари. Той целият блестеше на светлината от прозорците, бледото му лице се извъртя от изток на запад.