Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 3

— Хей — обърна се Шайна към козите, — от него ли се боите, глупавичките ми? Та това е просто един камък.

Козите поклатиха брадиците си, но не помръднаха.

— Не знаете ли, че когато нощта падне над планината, джуджетата ще изскочат от дупките си и ще ви отвлекат?

Но козите я гледаха, застинали на място, и тя си помисли, че ще трябва да премести ужасния камък. Приближи се бързо до него, за да им покаже, че няма от какво да се боят. Точно тогава камъкът помръдна и се привдигна, обърна глава и я погледна с черните си очи.

Шайна застина на място, но не промълви нищо, стори й се по-мъдро да премълчи.

— Не всичко, що върви, е човек и не всичко, що стои неподвижно, е камък — изрече камъкът. — Това казал вълкът, когато змията го ухапала.

— Да, виждам — отвърна момичето.

И наистина, камъкът се оказа една странна безлична жена, загърната в мъхнат шал, с набръчкано сиво лице и очи, които изглеждаха като черни дупки.

— Ти си робиня от селото — каза старицата. — Газила си пътища на други земи и си пила вода от други кладенци. Ти си готова за нещо. Знаеш ли за какво?

— Готова съм да се върна в дома на господаря си, майко. Ако се забавя още, ще ме бият.

— Въжето удря по гърбината, а не по сърцето — продължи старата жена. — Твоето сърце, мое хубаво и силно момиче, е готово да бъде наранено. Стоиш така, сякаш на гърба си носиш кадифе, а не кошница с пране, и имаш сребърни гривни на глезените си. Казвам ти, преди утрешният ден да е преминал, ти ще дойдеш при мен като просякиня и ще ми предложиш кръвта от вените си и мозъка на костите си в замяна на помощта ми.

Шайна пребледня. Беше толкова уплашена от старата жена — не от думите й, а от начина, по който ги изричаше и от необяснимото изражение на лицето й. И въпреки че стоеше скована от страх, отвърна твърдо:

— Ако ще искам помощ, то кого да търся?

— Питай в селото, робиньо. Питай когото искаш. Кажи им, че си видяла говорещ камък в планината. Сив камък с черни очи. А сега можеш да си вървиш с твоите кози. Пътят е ето там.

Шайна извърна поглед натам, където сочеше старицата. Тъмнината се спускаше над долината като вино в кана и в малките прозорчета на къщите грееха светлинки. Изглеждаше така, сякаш къщичките се движат, а светлинките прелитат като пчели от едно прозорче в друго. Очите на Шайна блестяха, сърцето й пееше, а планината танцуваше под нозете й.

— Питай в селото кой живее на запад, на Студената канара. И после намери превръзка за сърцето си, защото още преди нощта да е превалила, един поглед ще го прониже като меч.

Всички кози заблеяха и се заблъскаха в Шайна. Тя се подпря на здравите им гърбове, за да запази равновесие. После се огледа — вече не виждаше старата жена на пътеката. Камъка също го нямаше.

— Вижте колко е глупаво да спирате на пътя — обърна се към козите. Те се смееха тъжно. И те, и тя знаеха, че е разговаряла с някой познат от планината.