Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 35

Времето минавало. Годините се изнизвали. Може би десет, може би двадесет. Времето нямало значение в затворите, особено в подземния речен затвор на Сваца. Мъжете остарявали бързо. Тези, които били освобождавани, изглеждали неестествено стари, независимо на колко години са попаднали там. Кожата им се сбръчквала, костите им се изкривявали. Годините водели до съсипване на плътта и отслабвали духа. Това било неизбежно в затвора на Сваца. Възрастта на Керник вече не можела да се определи със сигурност.

Керник проповедникът. Керник крадецът. Керник-Волк. Човекът, който яде жаби и цитира молитви. Жълтата му кожа побеляла като пепел, като изсъхналите клони на дърво. Ноктите му израснали дълги и черни.

Но оцелял. А в това време се опознал, както едва ли някой друг познава себе си.

Един ден вратата на килията се отворила. Просто се отворила.

Фенер осветил вътрешността и това предизвикало болка в очите му.

— Стани, измет — викнал войнишки глас. Керник вече добре познавал гласовете им. Изправил се. — Вижте — продължил гордо и самодоволно войникът. — Не ви ли казах, господине, този е здрав и издръжлив. Един господ знае откога лежи тук, но все още разбира от заповед, а крайниците му са доста яки. Хей, ти! Отвори си устата и покажи на господина зъбите си. Ето, господине, всичките му зъби са здрави. Яде прясно месо. Лови плъхове и ги яде. Виждал съм да го прави. Бърз е като котка. Наистина. Нали ви казвах?

Керник погледнал със сълзящите си замътени очи и видял как до силуета на войника една сянка поклатила глава в знак на съгласие.

— Излез — наредил войникът. — Да, ти. Бързо. Преди да съм размислил.

Оказало се, че старият Херцог на Коркеем починал и сега на власт бил младият Херцог. Той искал да построи три нови кули от бял камък в двореца, а каменните кариери били на запад от Сваца — между възвишенията на планината Волкян.

Мястото било ветровито и високо. Камъкът се намирал в отвесни ридове, блокове от твърд камък се редували с блокове от по-ронлив материал. Работата била трудна, времето — безмилостно. Хората падали от несигурните скелета и умирали, на други дробовете се изпълвали с бял прах от меките слоеве на кариерата и ги застигала същата участ. Само роби и престъпници били изпращани на тази работа. Само най-яките от измета на обществото. Някои оцелявали по две години в кариерите, но към края плюели розова храчка. По-слабите не издържали и два месеца.

Керник крадецът, преживял несгодите на затвора в Сваца, бил идеалният работник.

Изведен на ослепителната, изгаряща очите като киселина светлина на слънцето, от която бил скрит за неизвестно колко години, светът му се сторил просто един непоносим трептящ пламък.

Робите били оковани във вериги — крак за крак, кръст за кръст, ръка за ръка. Той и още петдесет други мъже били отведени от града по широк път, преминаващ в малка неравна пътечка над брода на виещата се река. Жадуващ тъмнина и хладинка за очите си, Керник все още не се радвал, че е на открито. Имал рани по тялото си от веригите и по лицето си от водата, която се стичала от очите и ноздрите му. Веднъж на ден получавал комат хляб. Нямал никаква възможност да хване нещо, защото бил окован. Агонизиращите, едно голямо море от объркани хора, го оглушавали. Само вътрешното единение на мисъл и чувства го утешавало. Един ясен студен глас му говорел вътре в него бавно и внимателно като на малко дете.