Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 33

Цялата зима прекарал в низините, ловял и се хранел с животни, поправял дрехите си с кожите им. Намерил една пещера. Живеел в нея като вълк, на какъвто приличал, без огън, спял на вълча кожа, чупел кокали с острите си зъби.

Дошла пролетта, светла като зелен пламък. Керник не й се зарадвал, не харесвал златните, подобни на звезди цветя, които растели в тревата пред каменната му врата. Тогава поел към далечната сянка на хълмовете. Скоро времето се стоплило и вече можел да спи на златното килимче от цветя под сребърното покривало на звездното небе.

Така попаднал на лагера на крадците.

Не че знаел, че са крадци.

Видял две кафяви палатки, пет вързани кончета, огън, над който на шиш се печало месо. Здрачавало се и мека прозрачна тъмнина покривала земята. Мирисът на готвено месо примамил Керник, защото бил свикнал на такава храна в селото с къщи от борови трупи. Решил да открадне малко месо, но не успял. Крадците имали наблюдатели като всяка престъпна банда. Забелязали Керник, хванали го и го повели надолу по склона.

Той не протестирал. Бил научил някои неща — да бъде предпазлив и ласкателен.

Едър мъж излязъл от втората палатка. Бил много дебел и силен като вол. Веждите и мустаците му били засукани, имал дебели устни. На едното си ухо носел обеца от потъмняло сребро.

Момчето се досетило, че това е главатарят на бандата, и се поклонило.

Главатарят се разсмял. Той харесал Керник: злонравен, предпазлив, жилав и достатъчно слаб, за да се промъква през тесните прозорци.

Пет години Керник живял и скитал с бандата. Прекосявал надлъж и нашир планината Волкян. Променил си името, за да е в съзвучие с името на местността, както преди взел името си от черния бог. Сега се наричал Волк. Косата си връзвал на плитка, както правели другите четирима мъже, сложил си медна обеца. Потискал тъмните си страсти — да убива и причинява болка, да си прави груби шеги, омразата към хората, алчността си за красиви неща — всичко това не показал нито веднъж. Главатарят му се доверявал, разрешавал му да командва на крадците, докато самият той се излежавал в къщата на някоя жена или пиел в крайпътна странноприемница. Керник-Волк бил хитър и умен, говорел малко, потискал непредвидимите си желания.

Но нещо непрестанно разяждало сърцето му. Веднъж вече бил помазан от бога. Веднъж вече бил проповедник, висок над два метра, вълк, дявол, магьосник и майстор на илюзиите. Когато сега убивал, си спомнял за тези неща. Ножът говорел наместо ожесточението му. Убивал отново и отново — търговци, войници, неразумно кикотещи се блудници. Убийствата му носели радост, но и това не го задоволявало. Той искал да разрушава, не само да убива, ала нямал сила да направи това.

Понякога в градовете виждал храмове, пълни с божества, но никога не видял черния бог, своя гений. Често през тези пет години се будел в зловещия мрак на нощите и се мъчел да възвърне уменията си. Но без бога не можел да го стори. Така научил нещо ново — как да понася непоносимите неща.