Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 2

Шайна бе горда — беше пътувала повече от другите, малко тъгуваше за дома, но беше издръжлива и затова не разбра онази странна тъга, която я застигна, докато се връщаше при заник слънце от планината.

Ако имаше огледало, то би й подсказало причината, но бронзовото огледало в къщата беше изкривено и мътно и освен това една робиня никога няма време да се оглежда. Потоците можеха да й я кажат, ако се огледаше в тях и ако водата бе спокойна, но потоците в Коркеем през пролетта бяха забързани, а през зимата — покрити с лед като с мрамор. Косата й бе блестяща и черна, същинско нощно небе, осеяно със звезди, дълга и гъста като опашката на кон. Очите й бяха с цвят на дъбови листа през есента, час преди вятърът да ги понесе нанякъде. Беше стройна и не приличаше на робиня, нито имаше такава походка. Наистина може би Херцогът на Аркев щеше да бъде щастлив, ако тромавата му дъщеря имаше походката на Шайна, та дори и с кошницата на гърба и козите наоколо.

Доста надолу по склона имаше едно място, където пътеката заобикаляше голяма скала. На едната й страна някой преди векове беше издълбал образа на демон или планинско божество, към което минаващите селяни отправяха поздрави. Шайна също бе свикнала да се кланя на идола, да му пожелава добър вечер или добър ден, защото в тази страна на дяволи, духове и таласъми никога не можеше да бъдеш много спокоен. Козите също се държаха странно, когато минаваха покрай скалата, и блееха притеснено. Тази вечер, докато я заобикаляха, те изведнъж се скупчиха, необичайно укротени, оглеждайки се уплашено. Шайна погледна нагоре, за да отправи обикновения си поздрав към вдълбания образ, и й се стори, че сега той е по-изразителен от друг път, сякаш бе с няколко години по-млад. Робинята пренебрегна тази мисъл, изрече поздрава си и понечи да подкара козите напред. Те не помръднаха и тогава Шайна си проправи път помежду им към другата страна на скалата.

Небето постепенно потъмняваше и стана студено, по сенчестите склонове на хълма не се виждаше никой, а светлините на селото замъждукаха в далечината. Само едно нещо се бе променило: в средата на пътеката се мъдреше валчест камък, който явно се бе прекатурил отгоре.