Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 22

— О, знам, знам…

Вдигна се и отлетя като дим през покрива, по-лека от птица. Душата й гореше и се понесе по посока на нейната любов, веднага разбрала къде е той и как може да го намери. Не подозираше опасностите и агонията, които я очакваха.

Откакто има сажди и в най-хубавия комин, това завъртане на колелото води Волкхавар, който понякога се нарича Керник, принцът на магьосниците, великият майстор на илюзиите и тъмнината.

Когато бил дете, кожата му била жълта, защото майка му била чужденка. Тя била бременна с него, когато дошла от далечни високи планини.

Докато бил малък, нямал име. Никой не се погрижил да му измисли име и бил очевидно глупаво и мързеливо дете. Но наблюдавал всичко наоколо и извличал от всяка ситуация полза за себе си. Майка му го родила в едно западнало село в подножието на върховете от страната на Коркеем — място, където хората били свикнали да виждат търговци с такъв цвят на кожата и никой не й обърнал голямо внимание. И все пак решили, че това същество с яркожълта кожа, черни очи, които изглеждали почти тъмнозелени, е твърде странно, за да живее сред тях. Скоро някои от мъжете започнали да я посещават тайно нощем за ужас на съпругите си и на свещеника.

Всичко, което ставало през тези нощи, Керник наблюдавал от килимчето до огъня, което му служело за легло. Тогава бил на седем или осем години и никой не си и помислял, че е видял нещо. Скоро обаче мъжете, които идвали при жълтата жена, откривали, че малкото момче ги дебне по склоновете. Детето с малоумния поглед давало да се разбере, че те или ще да изпълняват, каквото кажело, или щяло да ги издаде на свещеника.

Тогава мъжете за пръв път забелязали, че в момчето има нещо властолюбиво и раболепно. Въпреки малкия си ръст то ги плашело и те правели, каквото им било наредено. Наистина това били дребни неща, странни и глупави, например: „Донеси онзи камък и го сложи до вратата“ или „Кашляй три пъти, когато се зададеш по пътеката“, но въпреки тривиалността им мъжете ги изпълнявали и момчето ги командвало като с желязна пръчка.

Нещата естествено не можели да продължават още дълго по този начин. Една нощ някакъв мъж се препънал на връщане от къщата на жълтата жена и си счупил крака. Поради болката и объркването си той не премълчал къде е бил и издал и други имена. Жените от селото се обърнали срещу чужденката като глутница вълци и я прокудили с детето й.

Двамата изминали много километри по планинските склонове и стигнали една широка долина. Пресекли реката и майката платила на лодкаря по обичайния начин. Отсрещният бряг бил каменист, обрасъл с гора. Мечки изяли майката на Керник, но момчето останало невредимо. Може би им се е сторило грозно, хилаво изчадие с неприятен вкус.

След като останал сираче, Керник събирал горски растения и крадял яйца от гнездата, хващал гущери и птици. Дебнел плячката си с часове, а после изскачал с гъвкавостта на котка и я грабвал. Така останал жив. Малките трупове изяждал сурови, по брадата му се стичала кръв, а под ноктите му се забивали люспи и перушинки. Най-накрая стигнал до друго село, също толкова бедно и изолирано като онова, в което бил роден.