Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 109

Тогава Дисаел, синът на благородник, артистът, се поклони ниско и каза:

— Мисля, че младата дама е магьосница. Бих ли могъл да узная името й, защото съзнавам колко много е направила за мен?

— Казвам се Шайна, ваша милост — бе отговорът. — А вие сте Дисаел. Зная това.

Той също я гледаше в очите и четеше мислите й, както тя неговите. Пристъпи към нея и промълви с нисък глас:

— Младата дама и магьосница Шайна знае колко съм й задължен. Тя е много красива и много умна и ако би ме приела да стана неин съпруг, това ще бъде голяма чест за мен.

— В такъв случай — прекъсна го Шайна — вие бихте постъпили изключително необмислено. Ще бъде глупаво интелигентен млад мъж като вас да се ожени за жена, която не обича.

Дисаел замълча за момент, после добави:

— Мисля, че бързо бих могъл да ви обикна.

— Вие сте единственият мъж, когото обичам — отговори му девойката, — и никога няма да обикна друг. Не се срамувам да ви кажа това. Не е срамно да обичаш. И не ви обвинявам, че не споделяте чувствата ми. Това не се постига насила. През живота си съм носила достатъчно вериги, за да искам самата аз да оковавам други хора. Трябва да продължите по пътя си. Аз не мога да дойда с вас. Вървете, Дисаел. Свободен сте. Не ми дължите нищо. Не плащаме на житото, когато изкласи, и на луната, когато освети небосвода. И аз не можех да постъпя по друг начин.

Усмихна му се. Тъгата, която изпитваше, не й пречеше да се усмихва. Приближи се до него и докосна с пръст къдриците му. После се обърна и тръгна към вратите на храма. Продължаваше да се усмихва. Дисаел извика след нея:

— Може би пак ще се срещнем, Шайна, магьоснице.

— Потърсете ме, ако имате нужда от мен. Ще ви помогна. Ако можете да ме намерите, аз ще ви чакам. Никой друг не би могъл да заеме мястото ви в сърцето ми. Ще се радвам, ако се върнете при мен. Но няма да тъгувам по вас или да ви търся. Нека слънцето огрява пътя ви. На добър час.

И пое по пътя си, а той по неговия. По пътя на артиста имаше дъждовни нощи, твърди легла, рисувани каруци, шумни скандали, любовници. Нейният завърши на прага на Барбаят и също там започна. Наричаха я Шайна чародейката. Това й беше короната, призванието, което никога преди не беше забелязвала, както земята рядко се забелязва под покривалото от трева и цветя, въпреки че никой не се съмнява, че тя е там. Иронията на съдбата й беше, че любовта й се превърна в мотив, а не цел; праг, а не къща.

И може би един ден някой ще почука на вратата на Барбаят и нейната приемна дъщеря — някой с черна къдрава коса, който изпитва към Шайна същите чувства, каквито тя изпитваше към него. Кой би могъл да каже?

Всичко се мени, нищо не е сигурно.

Кой би посмял да каже например, че с потъването магьосникът бе намерил смъртта си? Представете си, че на някакъв кален бряг, надолу по река Карга, някаква риба-човек изплува от водата, оглежда се, студен като омразата, и започва отново борбата си с жителите на Коркеем.