Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 107

Керник плака от страх, когато силите го напуснаха за пръв път. Сега се чувстваше като човек без крака и ръце. Крачеше като сляп и правеше безуспешни опити да сътвори магия и да се загърне отново в черното си наметало. Но силите му го напускаха. Богът не беше вече негов, а и не беше уверен в себе си, когато господарското му наметало не покриваше плещите му.

Обърна се. Ръмжеше, гледаше свирепо на разни страни, оголваше зъбите си като бясно куче, но не можеше да промени формата си. Беше просто човек.

Беше облечен в дрипи, които преди изглеждаха като великолепни одежди и с които залъгваше гражданите, дори себе си.

Ако го нападнеха сега, нямаше с какво да се брани. Не можеше да се превърне във вълк и да ги сплаши. Нямаше криле на сокол, които да го понесат в небето, където лъчите на изгряващото слънце прогонваха буреносните облаци.

Въртеше се на място. Искаше да ближе раните си, да бяга, да се скрие на сигурно място, да вие и чупи с ръце скалите. Не знаеше възрастта си, не можеше да я изчисли, но отново беше млад, безпомощен и отчаян.

Магията бе освободила хората от Аркев. Порив за отмъщение сгряваше замръзналите им вени. Ръцете напипваха ножовете, търсеха камъни, както преди.

Можеше ли да умре? Можеха ли да го убият? Не. По някакъв начин чувстваше това. Все още не хвърляше сянка, за разлика от тримата си спътници, които толкова време бе държал подчинени на волята си. Магьосницата Шайна им върна душите, които той бе изтръгнал. Само неговата, дадена доброволно, бе унищожена и не можеше да бъде върната. А тримата? Какво щяха да правят? Йевдора плачеше, Роши бе посърнал. Младият артист стоеше високомерно и спокойно преосмисляше какво се бе случило. Ръцете му търсеха меч, свиваха се в юмруци, синьозелените му ледени очи бяха приковани върху зачервеното лице на отдръпващия се магьосник.

Волк се обърна и побягна, обзет от неистов страх, агония и безнадеждност. Виеше като вълк. Втурна се навън от храма и затича по улиците. Възбудена тълпа от хора го следваше.

Не беше толкова бърз и подвижен, както преди да попадне в затвора, където го оковаха във вериги.

Но никой не го стигна. Може би се отвращаваха от мисълта да го пипнат. Или може би в деня на Белия бог — Сован Тованацит не можеха да действат, подбудени от омраза.

Достигна река Карга. Беше като луд. Нагази в нея. Преди беше щука, цар на рибите, плуваше и ловуваше в зелените дълбини на реката. Сега усещаше, че потъва. Водата покри тялото му, изпълваше дробовете му, мехури въздух бълбукаха на повърхността, разплискана от малките камъчета и гнили плодове, които гражданите мятаха по него.