Читать «Магическият преход» онлайн - страница 169

— Да не си посмяла да се напикаеш, докато седиш на този стол — с остър тон ме предупреди той.

Но аз бях отвъд всякакви телесни функции. Бях опразнена от всичко, включително от страха. Всичко се бе изцедило от мен, докато се носех в онова безкрайно пространство.

— Ти вече си в състояние да възприемаш като мен — каза Емилито с кимване. — Но все още нямаш никакъв контрол над този нов свят, който възприемаш. Този контрол се постига с дисциплина и натрупване на сила през целия живот.

— Никога няма да мога да си обясня това — казах аз и самоволно се завъртях към центъра на стаята, за да надзърна още веднъж в тази кехлибарена безкрайност. Сега вещите, които виждах в стаята, бяха дребни като фигурки на шахматна дъска. Трябваше съзнателно да ги търся, за да ги забележа. От друга страна, студът и страховитостта на това пространство изпълваха душата ми с абсолютен ужас. Спомних си какво ми беше казала Клара за магьосниците, които са го виждали — как те се взирали в тази безкрайност и как тя също ги гледала със студено и непреклонно безразличие. Клара така и не беше ми казала дали самата тя се е вглеждала в нея, но сега знаех, че го е правила. Но какъв смисъл би имало да ми го каже тогава? Само щях да се засмея или да я взема за чудачка. Сега беше мой ред да се вглеждам в това, без никаква надежда да проумея какво всъщност гледам. Емилито беше прав, щеше да ми е нужен цял един живот на дисциплина и натрупване на сила, за да разбера, че се вглеждам в безпределното.

— Сега да погледнем другата страна на безкрайността — каза Емилито и внимателно завъртя стола ми с лице към стената. След това церемониално вдигна черната завеса, а аз гледах с празен поглед и се опитвах да овладея тракането на зъбите си.

Зад завесата имаше продълговата, тясна синя маса; нямаше крака и, изглежда, беше закрепена за стената, макар че не можех да забележа никакви панти или конзоли, които да я поддържат.

— Облегни се с ръце на масата, сложи юмруците си един върху друг и отпусни върху тях брадичката си, както ти бе показвала Клара — нареди ми той. — Натискай с юмрук брадичката. Главата си дръж спокойно, без никакво напрежение. Точно сега ни трябва спокойствие.

Направих, каквото ми каза. И мигновено в черната стена се отвори малко прозорче на около петнадесет сантиметра от носа ми. Пазачът седеше от дясната ми страна, като явно също гледаше през друго прозорче в стената.

— Вгледай се вътре — каза той. — Какво виждаш? Виждах вътрешността на къщата. Виждах главния вход и трапезарията в лявата страна на къщата, които бегло бях зърнала, като минавахме с Емилито първия път, когато влизах през главния вход. Стаята беше добре осветена и пълна с хора. Те се смееха и разговаряха на испански. Някои си сипваха храна от помощна маса, отрупана с най-различни изкушителни блюда, красиво подредени в сребърни подноси. Видях нагуала, а след това Клара. Тя имаше лъчезарен и щастлив вид. Свиреше на китара и пееше в дует с друга жена, която спокойно можеше да е нейна сестра. Беше също така снажна като Клара, но мургава. Нямаше жестоко зелените очи на Клара. Нейните също бяха жестоки, но тъмни и зловещи. После съзрях Нелида — танцуваше си сама под омайно красивата мелодия. Беше някак по-различна от начина, по който я бях запомнила, макар че не можех да определя в какво се състоеше разликата.