Читать «От Витоша до Мамаевкурган» онлайн

От няколко месеца се подготвяхме група специалисти от Завод „Зебра“ за кратка специализация във Волжките заводи на Волгоградска област. Един от нейните членове бях и аз. Израснал съм в полите на Витоша, където съм изпитал тежестта на селския труд и немотията, глада и мизерията на онези години като селско пастирче с комат черен хляб в торбичката. В много случаи този хляб ни упояваше като сегашните наркотици или като в житото (ръж) съдържаше пиявец, едни класове подобни на житните. Това бяха годините на „подем“, които някои сегашни политици често искат да изтъкват. Нещата които съм видял са без диоптър, такива, каквито са.

В ранното утро през юли ние се отправихме към Аерогара София. До този ден се стигна с множество трудности, тъй като това пътуване се уговаряше повече от една година. При решен вече въпрос изникна транспортния проблем. Нямаше билети за самолета за Москва и от там за Волгоград, а от Съветската страна беше определена датата, с което е уведомен и ответния завод в град Волжки, Волгоградска област. Бяхме принудени да извадим билети за влака, а Москва-Волгоград имаше осигурени билети и обратно до Москва. Два дни преди заминаване уведомиха от „Балкан“, че имат свободни места и ние върнахме влаковите билети и се снабдихме със самолетни, само че „О кей“: София-Москва-Волгоград и обратно Волгоград-Москва, за София — нямахме осигурени места. Независимо от горния факт.

Споменатата птица ТУ 154 бавно се плъзна по гладката писта на софийската Аерогара. Освен ние шестимата български специалисти, останалите пътници бяха съветски граждани, жени и мъже, и деца, туристи, които бяха посетили нашата страна. Пътуването беше много задушевно и весело. На височина на 13–14 хиляди метра ние прелитахме над Румъния, после над Украйна. Под нас се ширеха огромните полета, реки, градове и села. Като зелен килим се простираше под нас величествения боянски лес. След няколко часов полет стоманената птица почна да снижава полета наближавайки Шереметиево 2. И когато докосна пистата искам да кажа един факт, който ме удиви. Всички пътници зяпаха „кипучая магучая“ — което показваше огромните национални чувства на този народ. Това ми напомни за годините, когато руските войски през Втората Световна война навлязоха в нашата страна и пееха една своя песен, от която съм запомнил няколко думи:

— Хубава страна е България, но по-хубав е Съветският съюз.

* * *

След приземяването започнаха граничните и митническите проверки, в които се случиха и някои комични ситуации, за които искам да кажа. Минавайки ми бе зададен въпрос от дежурния митничар, следния въпрос: