Читать «Зазоряване» онлайн - страница 342

— Не тъгувай за него. Той е щастлив сега. Днес най-накрая е започнал да си прощава.

Усмихнах се за щастието на Нахуел, след което се замислих, че днешният ден принадлежеше на щастието. Въпреки че саможертвата на Ирина бе тъмна сянка срещу ярката светлина, която отделяше момента от пълно съвършенство, радостта бе невъзможна за отричане. Животът, за който се бях борила отново бе в безопасност. Семейството ми бе цяло. Дъщеря ми я очакваше прекрасно бъдеще. Утре щях да отида да видя баща си — той щеше да види, че страхът в очите ми е заменен от радост, и той също щеше да е щастлив. Внезапно бях сигурна, че няма да го открия там сам. Може и да не бях толкова наблюдателна през изминалите няколко седмици, но в този момент имах чувството, че съм знаела през цялото време. Сю щеше да бъде с Чарли — майката на върколаците и бащата на вампирите — и той нямаше повече да е сам. Усмихнах се широко при това ново прозрение.

Но най-значителната част от тази приливна вълна на щастие бе най-сигурният факт от всички: бях с Едуард. Завинаги.

Не че бих искала изминалите няколко седмици да се повторят, но трябваше да призная, че те ме накараха да оценя това, което имам повече от всякога.

Къщурката беше мястото на идеално спокойствие изпод сребристо — синята нощ. Отнесохме Неси в леглото й и я завихме. Тя се усмихна в съня си.

Махнах подаръкът на Аро от шията си и го запратих с лекота в ъгъла на стаята. Можеше да си играе с него, ако иска — на нея й харесваха лъскави неща.

Едуард и се отправихме бавно към стаята си, люлеейки ръце.

— Нощ за празнуване — прошепна той и сложи ръката си под брадичката ми, за да вдигне устните ми към своите.

— Почакай — поколебах се аз, отдръпвайки се назад.

Той ме погледна объркано. По принцип не се отдръпвах. Добре де, не само по принцип. Изобщо.

— Искам да опитам нещо — обясних му аз, като се усмихнах леко на озадаченото му изражение.

Сложих ръцете си от двете страни на лицето му и затворих очи в концентрацията си.

Не се бях справила добре с това, когато Зафрина се бе опитала да ме научи преди, но сега познавах по-добре щита си. Разбирах частта, която се бореше да се откъсне от мен, автоматичният инстинкт да запазя преди всичко друго себе си.

Все още не бе толкова лесно, колкото да покривам и други хора освен себе си. Усетих еластичната обвивка отново, когато щитът ми се забори да ме защити. Трябваше да се напрегна, за да го премахна напълно от себе си — отне ми цялата концентрация.

— Бела! — прошепна шокирано Едуард.

Знаех си, че тогава е проработило, така че се концентрирах дори още повече, извличайки специфични спомени, които бях запазила за този момент, оставяйки ги да изпълнят главата ми, и надявам се, неговата също.

Някои от спомените не бяха ясни — мъгляви човешки емоции, видени през слаби очи и чути през слаби уши: първият път, когато бях видяла лицето му… начинът, по който се чувствах, докато ме държеше на ливадата… звукът на гласа му в мрака при отслабващото ми съзнание, след като ме бе спасил от Джеймс… лицето му под балдахин от цветя, докато чакаше, за да се оженим… всеки скъпоценен момент на острова… студените му ръце, които докосваха бебето ни през стомаха ми…