Читать «Зазоряване» онлайн - страница 329

— Ти си единственият, на когото бихме могли да я поверим — прошепнах му аз. — Ако не я обичаше толкова много, не бих понесла това. Знам, че можеш да я защитиш, Джейкъб.

Той отново изскимтя и сведе главата си, за да побутне рамото ми.

— Знам — прошепнах аз. — И аз те обичам, Джейк. Винаги ще бъдеш най-добрият ми приятел.

Сълза с размерите на бейзболна топка се изтърколи в ръждивата козина изпод очите му. Едуард сведе глава на същото рамо, на което бе поставил Ренесме.

— Сбогом, Джейкъб, братко мой… сине мой.

Другите не бяха слепи за нашето сбогуване. Очите им бяха сключени върху черният триъгълник, но можех да позная, че слушат.

— Нима няма надежда тогава? — прошепна Карлайл. Нямаше страх в гласът му. Просто решителност и приемане.

— Определено има надежда — прошепнах в отговор. Би могло да е истина, казах си аз. — Знам единствено собствената си съдба.

Едуард пое ръката ми. Знаеше, че и той е включен. Когато казвах моята съдба, без съмнение ставаше дума и за двама ни. Ние бяхме просто половинки от едно цяло.

Дъхът на Есме бе накъсан зад нас. Тя мина покрай нас, докосвайки лицата ни по пътя си, за да застане до Карлайл и да хване ръката му.

Внезапно бяхме заобиколени от прошепнати сбогувания и думи на обич.

— Ако оживеем след това — прошепна Гарет на Кейт. — Ще те последвам навсякъде, жено.

— Намери кога да ми го кажеш — промърмори тя.

Розали и Емет се целунаха бързо, но страстно. Тиа погали лицето на Бенджамин. Той й се усмихна жизнерадостно, улавяйки ръката й, за да я притисне към бузата си.

Не виждах израженията на любов и болка. Бях разсеяна от внезапен треперещ натиск срещу външната част на щита ми. Не можех да кажа откъде идва, но можех да усетя, че е отправено към краищата на групата ни, по-точно към Сайобан и Лиам. Натискът не им навреди, след което изчезна.

Нямаше промяна в мълчаливите, неподвижни силуети на разискващите древни. Но вероятно имаше някакъв сигнал, който бях пропуснала.

— Пригответе се — прошепнах на останалите. — Започва се.

38. СИЛА

— Челси се опитва да разруши връзките помежду ни — прошепна Едуард. — Но не може да ги намери. Не може да ни усети… — очите му се стрелнаха към мен. — Ти ли правиш това?

Усмихнах му се ледено.

— Аз съм навсякъде!

Внезапно Едуард се наклони настрани от мен, ръката му се протегна към Карлайл. В същото време усетих много по-остро пробождане по щита, където той се увиваше, предпазвайки светлината на Карлайл. Не беше болезнено, но не беше и приятно.

— Карлайл? Добре ли си? — изпъшка като обезумял Едуард.

— Да. Защо?

— Джейн — отговори Едуард.

В мига, в който той изрече името й, за една секунда дузина насочени атаки се удариха, пробождащи по целия еластичен щит, насочени към дванадесет различни сияещи точни. Прегънах се, уверявайки се, че преградата е невредима. Не изглеждаше така, сякаш Джейн можеше да я пробие. Огледах се наоколо набързо, всички бяха добре.