Читать «Зазоряване» онлайн - страница 328

— Не се страхувай от нас, приятелю Чарлз. Без съмнение патриотът наистина вярва на думите си — Аро се засмя леко и очите на Чарлз се присвиха.

— Това са нашите показания — каза Макена. — Сега си тръгваме.

Тя и Чарлз се отдръпнаха бавно назад, без да се обърнат преди да са се изгубили от поглед в дърветата. Един непознат започна да се оттегля по същият начин, след което други трима се изстреляха след него.

Преброих трийсет и седем вампира, които останаха. Някои от тях изглеждаха просто прекалено объркани, за да вземат някакво решение. Но мнозинството от тях изглежда осъзнаваха прекалено добре посоката, която бе поела тази конфронтация. Предположих, че се отказваха от дезертирането, като знаеха точно кой ще ги преследва.

Бях сигурна, че Аро виждаше същото нещо като мен. Той се обърна настрани, приближи се към охраната си с премерена крачка. Спря пред тях и се обърна с ясен глас към войниците си.

— Превъзхождат ни числено, мили мои — каза той. — Не можем да очакваме външна помощ. Дали да оставим този въпрос нерешен, за да се спасим?

— Не, господарю — прошепнаха те заедно.

— Заслужава ли си защитата на нашият свят, въпреки загубата на някои от редиците ни?

— Да — казаха тихо те. — Не се страхуваме.

Аро се усмихна и се извърна към покритите си с черно компаньони.

— Братя — каза Аро печално — има прекалено много за обмисляне тук.

— Съвет — каза Кай нетърпеливо.

— Съвет — повтори Маркус със незаинтересован глас.

Аро се извърна с гръб към нас отново, обръщайки се към другите древни. Те се хванаха за ръце и образуваха забулен в черно триъгълник.

Веднага щом вниманието на Аро бе заето с мълчаливият съвет, още двама от свидетелите им изчезнаха тихо в гората. Надявах се, за тяхно добро, да са бързи.

Това беше. Внимателно издърпах ръцете на Ренесме от шията си.

— Спомняш си какво ти казах, нали?

Сълзи изпълниха очите й, но тя кимна.

— Обичам те — прошепна тя.

Сега Едуард ни наблюдаваше с широко разтворени топазени очи. Джейкъб също ни гледаше с ъгълчето на голямото си черно око.

— И аз те обичам — казах й аз, след което докоснах медальона й. — Повече от собствения си живот. — И я целунах по челото.

Джейкъб се сви смутено. Изправих се на пръсти и прошепнах в ухото му.

— Изчакай, докато не се разсеят напълно, и бягай заедно с нея. Махнете се колкото може по-далеч от това място. Когато стигнете достатъчно далеч пеша, тя има това, което ви е нужно, за да се издигнете във въздуха.

Лицата на Едуард и Джейкъб бяха почти идентични маски на ужас, въпреки факта че един от тях беше животно.

Ренесме се протегна към Едуард и той я взе в ръцете си. Те се прегърнаха силно.

— Това ли криеше от мен? — прошепна той над главата й.

— От Аро — прошепнах аз.

— Алис?

Кимнах.

Лицето му се изкриви от разбиране и болка. Дали това бе било и моето изражение, когато най-накрая събрах следите, оставени от Алис?

Джейкъб ръмжеше тихо, тихо ромолене, което бе равно и цяло като мъркане. Беше настръхнал и с оголени зъби. Едуард целуна Ренесме по челото и по двете бузи, след което я повдигна на рамената на Джейкъб. Тя се намести гъвкаво на гърба му, хващайки здраво козината му и намествайки се на място във вдлъбнатината между масивните му раменни кости. Джейкъб се извърна към мен, очите му пълни с агония и ромолящото ръмжене все още изпълващо гърдите му.