Читать «Зазоряване» онлайн - страница 2

Движейки се сякаш бях на състезание, отворих капака, махнах капачката, сканирах картата и сложих струйника в резервоара за секунди. Разбира се, нямаше какво да направя, за да накарам цифрите на уреда за измерване да побързат. Те се отброяваха бавно, почти като че ли го правеха само, за да ме дразнят.

Не беше ясно навън — типичен дъжделив ден във Форкс, Вашингтон — но все още имах чувството, че над мен имаше прожектор, който привличаше вниманието към деликатния пръстен на лявата ми ръка. В такива моменти, усещайки вперените погледи в гърба ми, имах усещането, че пръстенът пулсираше като неонов знак: Погледни ме, погледни ме.

Беше глупаво да бъда толкова смутена, знаех това. Освен майка ми и баща ми, наистина ли имаше значение какво казват другите за годежа ми? За новата ми кола? За мистериозното ми приемане в колеж от Бръшляновата лига? За лъскавата ми черна кредитна карта, която сякаш изгаряше задния ми джоб в момента?

— Да бе, кой го интересува какво мислят — промърморих изпод дъха си.

— Ъм, госпожице? — обади се един мъжки глас.

Обърнах се, а след това ми се прииска да не го бях правила.

Двама мъже стояха до лъскава шест местна кола с чисто нови каяци завързани отгоре. Никой от тях не гледаше към мен — и двамата бяха зяпнали колата.

Лично аз не го разбирах. Но все пак, бях горда и от това че можех да различа символите за тойота, форд и шевролет. Тази кола бе лъскаво черна, гладка и хубава, но си оставаше просто кола за мен.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но можете ли да ми кажете какъв модел кола карате? — попита високият.

— Ъм, мерцедес, нали?

— Да — каза учтиво мъжът, докато ниския му приятел извъртя очи като чу отговора ми. — Знам. Но се чудех, това… да не би да карате мерцедес гардиън? — Мъжът произнесе името с благоговение. Имах чувството, че този тип щеше да се разбере доста добре с Едуард Кълън, моят… моят годеник (нямаше начин да се заобикаля истината с приближаващата сватба тези дни). — Не би трябвало да са на европейския пазар все още — продължи мъжът — да не говорим за тук.

Докато очите му проследяваха контурите на колата ми — на мен не ми изглеждаше по-различна, от който и да е мерцедес седан, но пък какво разбирах аз? — за кратко се замислих за проблемите ми с думи като годеник, сватба, съпруг и така нататък.

Просто не можех да го побера в главата си.

От една страна бях възпитана да се свивам при самата мисъл за пухкава бяла рокля и букети. Но още повече от това, просто не можех да съгласувам това улегнало, почтително и скучно понятие като съпруг с общата ми представа за Едуард. Все едно да категоризираш архангел като счетоводител — не можех да си го представя в каквато и да е банална роля.

Както винаги, веднага щом започнех да си мисля за Едуард, ме обземаше замайваща вихрушка от фантазии. На непознатия му се наложи да прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми — той все още очакваше отговор за произхода и модела на колата.

— Не знам — казах му откровено аз.

— Имате ли нещо против да се снимам с нея?