Читать «Прекият път на госпожа Тод» онлайн - страница 10

Той се замисли, погледна през езерото, лицето му беше сериозно.

— Като онази ловджийка, която карала луната през небето.

— Диана?

— Ахъ. Луната е била нейната дяволска кола. ’Фелия ми приличаше на нея и аз ти казвам честно, че така се влюбих в нея, без да направя никаква стъпка, въпреки че тогава бях доста по-млад от сега. Нямаше да направя никаква стъпка дори ако бях на двадесет години, може би на шестнадесет бих, но щях да умра за това — да умра, ако беше ме погледнала така, както чувствах, че ще ме погледне.

Тя приличаше на онази жена, дето движела луната през небето, с наполовина свалено странично стъкло, а зад нея се вееше тънкият й воал, като сребърна паяжина, а вятърът вдигаше косата й назад и откриваше хлътналите й скули, пришпорваше конете и ми казваше да бързам, да не обръщам внимание колко са запъхтени, само по-бързо, по-бързо, по-бързо.

Минахме по много горски пътища — първите два-три ги знаех, но по-нататък нито един не ми беше познат. Сигурно сме били страхотна гледка за онези, които никога не бяха виждали друго моторно превозно средство по тези пътища, освен старите камиони, превозващи трупи и снегорините. Тази малка дяволска кола, която би подхождала на място като Булеварда на Залеза, а не сред тези гори, да се напъва и да реве нагоре по някой хълм, а после да полита надолу по следващия през прашните зелени лъчи на следобедното слънце — тя беше свалила гюрука и аз усещах миризмата на гората, а ти знаеш как хубаво мирише всичко в гората, като нещо, оставено на мира, необезпокоявано от никого. Минахме по път от греди, положен на най-мочурливите места и между трупите заджвака черна кал, а тя започна да се смее като дете. Някои от трупите бяха стари и изгнили, защото никой не бе идвал по тези пътища — освен нея, разбира се — от пет-десет години. Бяхме сами, ако не се смятат птичките и каквито животни имаше. Звукът на дяволския мотор — отначало бръмчащ, а после ревящ все по-силно и по-свирепо, когато натискаше съединителя и сменяше скоростта… това бе единственият звук на мотор, който се чуваше. И въпреки че знаех, че трябва да сме близо до някое населено място през цялото време — искам да кажа, че в наше време е така — започнах да мисля, че сме се върнали във времето и че няма нищо-нищичко. Че ако спрем и се покатеря на някое дърво, накъдето и да погледна, ще видя само гори, гори и пак гори. И през цялото време тя надува колата, косата й се вее назад, усмихната, със светещи очи. Така излязохме от планинския път през Спекълт Бърд и известно време имах представа къде сме и тогава тя сви и за кратко си мислех, че знам къде сме, но после даже престанах да си давам труд да се самозаблуждавам. Прекосихме по още един горски път и тогава излязохме — кълна се — на хубав павиран път с надпис „Магистрала Б“. Да си чувал някога за път в щата Мейн, който да се казва „Магистрала Б“?