Читать «Прекият път на госпожа Тод» онлайн - страница 8

Изсмях се. Изпуснах се и се засмях, преди да си дам сметка, че няма да създам добро впечатление, особено ако искам да чуя историята до края. Но самият Хомър се ухили и кимна.

— Зная. А ти знаеш, че аз с никого не се опитвам да споря, Дейв. Но едно е да си правят майтап с тебе, а съвсем друго да те вземат съвсем за боза.

„Ти не ми вярваш“ — вика ми тя.

„Ами не е за вярване, гус’ожо“ — казах аз.

„Остави плочките да изсъхнат и ела да ти покажа“ — казва тя. — „Утре ще довършиш зад ваната. Хайде, Хомър. Ще оставя една бележка на Уърт — той и без това може да не се върне довечера — а ти се обади на жена си! Ние с теб ще вечеряме на Пилотския грил след — тя си погледна часовника — два часа и четиридесет и пет минути от този момент. Ако закъснеем с една минута, ще ти купя бутилка Ирландско уиски за вкъщи. Виж, оказа се, че баща ми е бил прав: спести достатъчно мили и ще спестиш време, дори ако трябва да минеш през всяко проклето блато в областта Кенебек, за да го направиш. Какво ще кажеш?“

Тя ме гледаше, а кафявите й очи светеха като лампички и в тях имаше дяволско пламъче, което сякаш казваше „Накриви си капата, Хомър, мятай се на този кон — аз първа, ти след мене и нека да ни понесе дяволът“, а на лицето й имаше усмивка, която казваше същото и казвам ти, Дейв, исках да отида. Даже нямах време да затворя кутията с разтвора. И съвсем сигурно, не исках да шофирам този дяволски автомобил. Исках само да си седя в него и да гледам как тя се качва, как полата й леко се повдига, да видя дали ще я придърпа над коленете си или не, да гледам как косата й грее.

Той замлъкна и изведнъж нададе задавен, саркастичен смях. Този смях прозвуча като пушка, заредена с едра сол.

— Просто да се обадя на Меган и да кажа: „Нали я знаеш Фелия Тод, онази жена от която така ревнуваш, че ти е причерняла и не можеш една хубава дума да кажеш за нея? Е, ние с нея ще направим една скоростна отсечка от тук до Бангор в нейния дяволски Мерцедес в цвят «шампанско», така че, не ме чакай за вечеря.“

Просто да й се обадя и да й кажа това. О, да. О, аха.

И той пак се засмя с ръце, отпуснати в скута, съвсем естествено, и аз видях в лицето му нещо почти отблъскващо, а той взе чашата минерална вода от парапета и отля малко от нея.

— И ти не си отишъл — казах аз.

— Не тогава.

Той се засмя, но този път по-тихо.

— Трябва да е видяла нещо, изписано на лицето ми, защото тя пак дойде на себе си. Спря да прилича на колежанка и стана пак ’Фелия Тод. Тя погледна тефтера си, сякаш не знаеше какво държи в ръце и го сложи до себе си, почти зад полата си.

Аз й викам: „Много ми се ще да го направя, гус’ожо, ама трябва да свършвам тука и жена ми е сложила печено за вечеря.“

Тя ми казва: „Разбирам те, Хомър — малко се поувлякох. Често ми се случва. Уърт казва, че през цялото време.“ Тогава тя някак си се стегна и вика: „Но предложението си седи, когато кажеш — тръгваме. Можеш даже да дадеш едно рамо да ме избуташ, ако закъсаме. Може да ми спестиш пет долара.“ — И се смее.

„Помня, гус’ожо“ — викам й аз и тя разбра, че говоря сериозно, а не просто от възпитание.