Читать «Прекият път на госпожа Тод» онлайн - страница 11

— Не — викам аз. — Звучи ми много английско.

— Ахъ. Изглеждаше английско. Едни дървета, като върби, се бяха надвесили над пътя. „Сега внимавай, Хомър — казва тя. — едно от тези за малко да ме грабне преди месец и даже ме одраска.“

Тогава не разбрах за какво говори и тъкмо започнах да й го казвам, когато видях, че въпреки че нямаше вятър, клоните на онези дървета се протягаха надолу — размахваха се надолу. Изглеждаха черни и мокри под зелените листа. Просто не вярвах на очите си. Тогава едно от тях ми грабна шапката и разбрах, че не спя. „Хей — викнах му аз. — Върни ми я.“

„Късно е вече, Хомър — казва тя й се смее. — Напред вече се вижда дневната светлина… няма страшно.“

Тогава се навежда едно друго, този път от нейната страна на пътя и се опитва да я хване — честна дума. Тя се наведе, а то се заплете в косите й и отскубна един кичур… „Ох, дявол те взел, боли!“ изпищя тя, но продължи да се смее. Когато тя се наведе, колата се изви леко и аз погледнах в гората, и Бог ми е свидетел, Дейв! Всичко в гората се движеше. Тревите се размахваха и растенията се сплитаха така, сякаш правеха физиономии, и видях нещо да седи на един пън, и ми приличаше на жаба, но беше голямо колкото котка.

Тогава излязохме от сенките на върха на хълма и тя казва:

„Ето ни! Вълнуващо беше, нали?“ сякаш говореше просто за една разходка през Къщата с призраците на Фрайбургския панаир.

След пет минути тя пак сви в още един от горските й пътища. Тогава вече хич не ми се пътуваше през гората — със сигурност ти го казвам — но това беше обикновена стара гора. Половин час по-късно спряхме на паркинга на Пилотския грил в Бангор. Тя ми показа малкото километражче и ми казва, „Хвърли едно око, Хомър“. Направих го и то показваше 111,6. „Какво ще кажеш сега? Вярваш ли в моя пряк път?“

Дивият й поглед беше почти изчезнал и тя пак си беше само ’Фелия Тод. Но оня, другият поглед не бе изчезвал съвсем. Сякаш тя бе две жени в едно — ’Фелия и Диана, и онази част от нея, която бе Диана така здраво държеше положението в свои ръце, когато пътуваше по задните пътища, че частта, която беше ’Фелия нямаше представа, че преките пътища я водят по места… места, дето ги няма на картата на Мейн, няма ги дори и на топографските карти.

Тя пак повтори: „Какво ще кажеш за моя пряк път, Хомър?“

А аз й викам първото нещо, което ми идва на ум, което съвсем не е за казване пред дама като ’Фелия Тод. „Направо шибана история, гус’ожо“, викам й.

Тя се смее, кеф й е, и тогава виждам съвсем ясно: Тя въобще не помни странните работи. Не помни клоните на върбите — само дето те не бяха върби, въобще не бяха, изобщо не приличаха на върби или пък на нещо друго — които ми грабнаха шапката, нито оня знак за магистрала, онова ужасно жабоподобно нещо. Тя въобще не помнеше странните работи! Или аз бях сънувал, че ги има, или тя беше сънувала, че ги няма. Единственото нещо, в което бях сигурен беше, че сме изминали само сто и единадесет мили, а бяхме в Бангор и това не беше сън, беше там, на километража на дявола, бяло на черно.