Читать «Подпалвачката» онлайн - страница 27

— Не е ли по-вероятно просто да сме обсъждали едни и същи фантазии, а после да сме забравили? — предположи Вики.

Той се съгласи, че е напълно възможно, но продължаваше да изпитва безпокойство. Преживяването се бе оказало така нареченото „лошо пътуване“.

Анди се престраши и призна:

— Единственото, в което съм напълно сигурен, е, че се влюбвам в теб, Вики.

Тя се усмихна нервно и целуна ъгълчето на устата му.

— Това е чудесно, Анди, но…

— Но ти малко се страхуваш от мен. От мъжете изобщо вероятно.

— Вероятно.

— Моля те само за едно — да ми дадеш възможност.

— Ще я имаш. Аз те харесвам, Анди. Много. Но, моля те, не забравяй, че се страхувам. Понякога просто… се страхувам.

Тя се опита да повдигне леко рамене, но излезе нещо като потръпване.

— Няма да забравям — обеща той, притегли я към себе си и я целуна. Тя за миг се поколеба, а след това му върна целувката, стиснала здраво ръцете му в своите.

15

— Тате! — изпищя Чарли.

Светът се завъртя бясно пред очите на Анди. Неоновите лампи край Северния път се озоваха отдолу, а земята отгоре и той политна. После се стовари седнал и се пързулна по насипа като дете на шейна. Чарли беше пред него и безпомощно се премяташе ли, премяташе.

О, не! Тя се търкаля право към колите…

— Чарли! — извика той дрезгаво, наранявайки гърлото и главата си. — Внимавай!

В следния миг тя бе долу, свита върху лентата за спиране, обляна от безчувствената светлина на минаваща кола, разплакана. Той се изтърси до нея след секунди и болката го простреля като снаряд през целия гръбнак до главата. Пред очите му всичко се раздвои и разтрои, след което постепенно започна да се успокоява.

Чарли седеше свита, заровила в шепи лице.

— Чарли — докосна я той по ръката. — Всичко е наред, мило.

— Иска ми се наистина да бях паднала сред колите! — извика тя със звънък и изпълнен със самоотвращение глас, който накара сърцето на Анди да се преобърне в гърдите му. — Заслужавам си го, задето подпалих онзи човек!

— Шшт. Не бива да мислиш повече за това, Чарли.

Той я прегърна. Край тях профучаваха коли. Всяка една можеше да бъде полицейска и да сложи край на бягството им. В този момент щяха да почувстват едва ли не облекчение.

Риданията на детето постепенно утихнаха. Състоянието им, съзнаваше бащата, се дължи донякъде на чиста умора. Същата умора, която бе влошила главоболието му до точката на пищене и му носеше този нежелан поток от спомени. Само да можеха да се доберат до някакъв подслон и да легнат…

— Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Тя бавно стана на крака и избърса последните си сълзи. Лицето й светеше като бледа месечинка в мрака. Загледан в нея, той усети да го пронизва остро чувство за вина. Сега тя трябваше да си е в леглото и да спи добре завита в някоя къща с намаляващ заем за изплащане, гушнала плюшено мече, готова на следващата сутрин да се върне в училище и да води битка за Бог, родина и втори клас. А вместо това стоеше като беглец край някакво шосе в горната част на щата Ню Йорк, в един и петнайсет след полунощ и се чувстваше виновна заради нещо, наследено от майка й и баща й — нещо, в което тя самата нямаше повече участие, отколкото в избора на ясносиния цвят на очите си. Как може да се обясни на едно седемгодишно момиченце, че веднъж, преди години, мама и татко имали нужда от по двеста долара и хората, с които говорили, ги излъгали, че всичко ще бъде наред?