Читать «По перваза» онлайн - страница 5

Очите ми се спряха на уреда, закачен от външната страна на прозореца. Кръвта ми се смрази — беше ветропоказател. Небостъргачът се намираше близо до езерото, наоколо имаше само по-ниски сгради, които не представляваха пречка за ледения вихър и той щеше да се забива като нож в тялото ми. Иглата на уреда беше спряла на десетото деление, но един внезапен порив на вятъра положително щеше да я изтласка двойно по-високо.

— Виждам, че забелязахте моя ветропоказател — радостно отбеляза Креснър. — От другата страна духа повече, тъй че ветрецът може да ви се стори по-силен. Тази вечер е сравнително тихо, случвало се е стрелката да стигне до осемдесет и пет — сградата започва леко да се олюлява, сякаш се намирате на мачтата на кораб. А и времето днес е доста меко за сезона.

Посочи светещите числа на върха на небостъргача вляво — беше минус дванайсет градуса. Но с този леден вятър действителната температура навярно беше около минус двайсет и четири.

Попитах го дали има някакво палто — бях облечен само с тънко сако.

— Уви, нямам.

Светещите числа се смениха с други, които показваха времето. Беше 8 и 32.

— Време е да тръгвате, мистър Норис. А пък аз ще позвъня на Тони да приведе в изпълнение план номер три. Разбирате ли, той е добро момче, но е склонен към прибързани действия.

Разбирах го добре, дори прекалено добре.

Но мисълта за живот с Марша, далеч от пипалата на Креснър, при това с достатъчно средства, за да започна някаква работа, ме накара да отворя плъзгащата се врата и да изляза на балкона. Навън бе студено и влажно, вятърът въвираше косата в очите ми.

Зад мен Креснър промълви: „Bonsoir“. Не си направих труда да се обърна. Застанах на перилата, без да поглеждам надолу. Имаше време за това. Започнах да вдишвам и да издишвам дълбоко. Тези вдишвания не са упражнение, а един вид самовнушение. С всяко вдишване и издишване освобождавате разума си от излишни дразнители и започвате да мислите само за предстоящия мач. Първото вдишване ми помогна да забравя за парите, а второто — за Креснър. По-трудно ми беше да се освободя от образа на Марша — тя непрекъснато се явяваше пред очите ми. Съветваше ме да не ставам глупак и да не се хващам на номерата на Креснър, който може би никога не мамеше, но винаги се застраховаше срещу евентуална загуба.

Не я послушах — просто не можех да си го позволя. Ако загубех този мач, нямаше да черпя бира и да слушам подигравките на приятелите си, както ставаше друг път. Щях да бъда само алено петно, размазано в двете посоки на Дикмън Стрийт.

Когато реших, че съм се съсредоточил напълно, хвърлих поглед надолу. Небостъргачът се спускаше като гладка тебеширена стена в низините. Паркираните коли приличаха на евтини модели на „Мачбокс“, а движещите се автомобили представляваха само светещи точици. Ако човек падне от такава височина, ще има предостатъчно време да осъзнае случилото се и да види как вятърът издува дрехите му, докато земята долу го притегля с шеметна бързина. Ще му остане време да нададе продължителен писък, а сетне ще се пльосне на тротоара като презряла любеница.