Читать «По перваза» онлайн - страница 7

— Забавлявате ли се?

Беше облякъл кафяво палто от камилска вълна.

— Нали нямахте палто? — промърморих аз.

— Излъгах ви — спокойно отвърна Креснър. — Имам навик да лъжа.

— Какво искате да кажете?

— Нищо, абсолютно нищо. Или може би намеквам нещо? Лек психологически натиск, мистър Норис. Препоръчвам ви да не се бавите. Глезените се уморяват и ако не издържат…

Измъкна от джоба си ябълка, отхапа от нея и я запрати надолу. Дълго време не се чу никакъв звук, после до ушите ми долетя отвратително приглушено плясване. Креснър се ухили злорадо.

Действията му ме разсейваха, усетих как паниката впи стоманени зъби в периферията на мозъка ми. Обзе ме ужасяващо чувство на страх, което заплашваше да ме погълне. За да го прогоня, извърнах глава и отново направих дихателни упражнения. Погледът ми попадна върху светещата реклама на банката, където беше изписано: „8 и 46. Кооперативната банка пести вашето време.“

След три минути се овладях напълно. Навярно Креснър беше решил, че съм се вцепенил от страх и ме възнагради с подигравателно ръкопляскане, когато видя, че тръгвам към ъгъла на сградата.

Започнах да усещам студа. От езерото духаше бръснещ Вятър. Студената прилепваща влага се впиваше като свредел в тялото ми, което започна да се вкочанясва. Въпреки това пристъпвах бавно и предпазливо, вятърът издухваше тънкото ми сако. Само така щях да оцелея — всяко прибързано действие можеше да ме запрати в бездната.

Когато стигнах до края на стената, часовникът на банката показваше 8 и 52.

На пръв поглед не изглеждаше трудно да се прехвърля от другата страна — первазът завиваше под прав ъгъл. Протегнах предпазливо дясната си ръка и усетих течението. Всяко погрешно движение щеше незабавно да ме погуби.

Спрях и зачаках вятърът да стихне, но в продължение на цяла вечност той отказваше да го стори, сякаш бе покорен съюзник на Креснър. Леденият въздух шибаше лицето ми, забиваше жестоки невидими пръсти в тялото ми, които ме дразнеха и изтезаваха. След един особено силен порив осъзнах, че дори да стоя до безкрай, вятърът никога няма да отслабне напълно.

Изчаках мъничко да утихне, прехвърлих десния си крак отвъд и обгърнал с ръце двете стени, успях да премина от другата страна. Залитнах, течението ме тласна едновременно в две посоки. За миг бях абсолютно сигурен, че Креснър ще спечели облога. Направих още една крачка и се притиснах плътно до стената, притаеният дъх се изплъзна от пресъхналото ми гърло.

В този момент дочух трещене, което отекна право в ухото ми.

Стреснах се, направих рязко движение назад и едва успях да се задържа. Ръцете ми се откъснаха от стената и замахаха трескаво, за да запазят равновесие. Ако се бяха блъснали в каменната фасада, с мен щеше да е свършено. Но само след миг, който ми се стори цяла вечност, притеглянето благоволи да ме върне до стената, вместо да ме запрати на тротоара в подножието на небостъргача.

Дишах на пресекулки, дробовете ми свистяха мъчително. Краката ми бяха отмалели, сухожилията бяха напрегнати като високоволтови проводници. Никога не се бях чувствал толкова смъртен. Приятелката с косата надничаше през рамото ми.