Читать «Обяд в ресторант „Готам“» онлайн - страница 7

След като се озовах на мястото на срещата и временно се поуспокоих (но не съвсем — с нетърпение очаквах да видя Даян, освен това умирах да запаля цигара), тръгнах нагоре по Медисън Авеню и в продължение на петнайсет минути обикалях из магазин за пътни принадлежности. Предпочитах да зяпам витрините, но се страхувах да не ме видят Даян и Хъмболд. Тя ще ме познае дори в гръб, ще разбере, че съм дошъл по-рано, и ще го изтълкува като неудържимо желание да я видя. Затова влязох в магазина.

Купих чадър, който изобщо не ми беше необходим, и точно в дванайсет излязох на улицата — знаех че ще прекрача прага на ресторанта в дванайсет и пет. Баща ми често повтаряше: „Ако искаш услуга от някого, отиди на срещата пет минути по-рано от уговорения час. В противен случай гледай да закъснееш с пет минути.“ При настоящия развой на събитията не беше ясно кой от кого иска услуга, но ми се стори уместно да следвам наставленията на баща си. Ако срещата ми беше само с Даян, щях да бъда там точно в дванайсет часа.

Не, излъгах. При положение, че щях да се видя само с нея, вероятно още в дванайсет без четвърт щях да седя в ресторанта и да я чакам.

За миг застанах под тентата и надникнах вътре. Заведението беше ярко осветено, което ми допадна. Ненавиждам ресторанти с тъмни зали, където не виждаш какво има в чинията ти, нито в чашата ти. Стените бяха боядисани в бяло и украсени с ярки картини в импресионистичен стил. Никога не знаеш какво изобразяват тези платна, но първичните цветове и смелите щрихи действат като визуален кофеин. Потърсих с поглед Даян и видях жена, която приличаше на нея и която седеше на маса до стената на дългия салон. Трудно ми беше да преценя дали наистина е тя, защото беше с гръб, а аз не притежавам нейната способност да разпознавам хората дори когато са с широки палта и лицата им не се виждат под перифериите на шапките им. Ала пълният плешивец, който седеше до нея, напълно се покриваше с представата ми за Хъмболд. Дълбоко си поех дъх, отворих вратата и влязох в ресторанта.

* * *

Отказването от цигарите се състои от две фази и според мен втората е по-опасна, защото често води до връщане към вредния навик. Първата продължава от десет дни до две седмици, след което изчезват физическите симптоми като потене, главоболие, мускулни спазми, безсъние и раздразнение. Следва много по-дълъг период, през който изпадаш в депресия, наляга те необяснима тъга, получаваш анхедония (нещо като емоционална права линия), паметта ти отслабва, дори получаваш пристъпи на дислексия. Зная го, защото съм изчел сума литература по въпроса. След случилото се в ресторант „Готам“ ми се струва особено важно да науча всички подробности. Вероятно страничният наблюдател би казал, че интересът ми към темата се намира на границата между Страната на хобитата и Царството на манията.

Най-характерният симптом за втората фаза е смътното усещане за нереалност. Никотинът улеснява препредаването на нервните импулси и подпомага съсредоточаването — казано с други думи, разширява информационната магистрала на мозъка. Не е силен стимулант и всъщност не оказва голямо въздействие върху продуктивното мислене (въпреки че най-пристрастените пушачи твърдят обратното), ала когато си лишен от него, получаваш усещането — в моя случай натрапчивата усещане — че светът определено е някак нереален. Често ми се струваше, че хората, колите и сцените, които наблюдавам по улицата, всъщност преминават край мен на въртяща се сцена, управлявана от невидими сценични работници, задвижващи грамадни макари и барабани. Усещането бе като да си дрогиран, тъй като бе съпроводено от безпомощност и морално изтощение, от убеждението, че за добро или за зло трябва да оставиш събитията да следват естествения си ход, защото ти (само дето става дума за самия мен) си прекалено зает да се въздържаш от пушенето, за да се съсредоточиш върху каквото и да било друго.