Читать «Обяд в ресторант „Готам“» онлайн - страница 2
Стивън Кинг
— Чуй какво ще ти кажа! — прекъснах го. С наведена глава седях зад бюрото си, с ръка подпирах челото си. Бях затворил очи, за да не виждам светлосинята очна кухина на компютърния монитор. През последните дни почти не спирах да плача, имах усещането, че под клепачите ми е попаднал пясък.
— Разбира се! — сърдечно откликна той. — С най-голямо удоволствие, Стив.
— Обръщам ти внимание на два факта. Първо, балансът не е „предшестващ разтрогването на брачния съюз“, а „подготовка за приключване на брака“… Даян дълбоко греши, ако си мисли, че ще се опитам чрез измама да я лиша от онова, което по право й принадлежи.
— Да — каза Хъмболд, но не в знак на съгласие, а като потвърждение, че разбира мисълта ми.
— Второ, ти си
— Стив… господин Дейвис… не мисля, че…
Затворих телефона. За пръв път, откакто намерих в трапезарията бележката, затисната с трите ключа от апартамента, изпитах задоволство.
* * *
Следобеда разговарях с колега от правния отдел и той ми препоръча негов приятел, който се занимавал с бракоразводни дела. Уговорих си среща за следващия ден. Останах в службата дълго след края на работното време, само и само да не се прибера вкъщи, а когато влязох в празния апартамент, няколко пъти обиколих стаите, реших да отида на кино, прегледах програмата и не намерих филм, който ме интересува, включих телевизора, но пак не намерих интересна програма, затова отново се заразхождах из жилището. В един момент си дадох сметка, че стоя до отворения прозорец на спалнята, невиждащо се взирам в улицата, намираща се четиринайсет етажа по-долу, и изхвърлям всичките си цигари, дори пакета „Вайсройс“, който стои в най-горното чекмедже на бюрото ми поне от десет години — много преди да разбера за съществуването на лицето Даян Кослоу.
Макар че в продължение на двайсет години изпушвах по двайсет-четирийсет цигари дневно, не си спомням внезапно да съм решил да ги откажа, вътрешният ми глас не ми подсказа, че решението да престанеш да пушиш тъкмо когато съпругата ти те е напуснала, не е от най-удачните. Без да мисля, грабнах целия стек, половината стек, два-три отворени пакета, които намерих на различни места в апартамента, и ги изхвърлих в мрака. После затворих прозореца (и през ум не ми мина да изхвърля потребителя вместо продукта), проснах се на леглото и затворих очи. Преди да се унеса, ми хрумна, че утрешният ден вероятно ще бъде от най-ужасните в живота ми. И още, че вероятно утре до обед отново ще съм пропушил. За първото се оказах прав, но за второто сгреших.
* * *
Следващите десет дни, през които организмът ми копнееше за обичайната доза никотин, се оказаха тежки и често неприятни, но не ужасяващи, както се опасявах. Въпреки че десетки… не стотици пъти се изкушавах да запаля цигара, успях да се въздържа. В определени моменти ми се струваше, че ще се побъркам; когато на улицата се разминавах с минувачи, които пушат, ми идваше да изкрещя:
