Читать «Обяд в ресторант „Готам“» онлайн - страница 13

— Господин Дейвис? — Учтивият глас на шишкото прекъсна размишленията ми. Погледнах го. — Стори ми се, че не ме слушате.

— Напротив — озъбих се.

— Добре. Радвам се.

Държеше някакви документи, прикрепени с разноцветни кламери — червен, син, жълт, лилав, които се връзваха с импресионистичните платна на стените на ресторанта. Дадох си сметка, че изобщо не съм подготвен за тази среща, и то не само защото моят адвокат в момента пътуваше с влак за Бабилон. Оръжието на Даян бе новата й рокля, Хъмболд беше въоръжен с грамадно кожено куфарче плюс документи, прикрепени с разноцветни кламери, а аз — само с чадър, който бях купил, въпреки че навън грееше ярко слънце. Погледнах го (така и не ми беше хрумнало да го оставя на гардероба) и видях, че етикетчето с цената още е прикрепено към дръжката. В този момент се почувствах като кръгъл глупак.

В салона ухаеше приятно като в повечето ресторанти, откакто забраниха пушенето — на цветя, вино, прясно смляно кафе, шоколад и сладкарски изделия — но най-отчетливо долавях миризмата на сьомга. Спомням си как си помислих, че ухае много апетитно и вероятно ще си поръчам една порция. Помислих си още, че ако съм в състояние да се храня по време на подобна среща, вероятно имам здрав стомах и стоманени нерви.

— Първата стъпка е да попълните няколко формуляра — така с госпожа Дейвис ще разполагате с достатъчно пари, но няма да имате достъп до средствата, които двамата сте спестили с толкова много труд — заяви Хъмболд. — Ще подпишете и призовки за явяване в съда, както и други формуляри, чрез които облигациите и акциите, които притежавате, ще бъдат депозирани в отделна сметка, докато излезе съдебното решение.

Понечих да заявя, че няма да подпиша нито един документ и че пет пари не давам, ако негова милост прекрати „съвещанието“, но не успях да изрека нито дума. Оберкелнерът закрещя, едновременно бърбореше нещо; колкото и да се опитвам да пресъздам звука, все не успявам — да речем, че няколко „и-та“ са нанизани едно до друго, въпреки че и това не е точно описание. Все едно коремът му беше пълен с пара под налягане, а в гърлото му бе заседнала свирка на чайник.

— Кучето… Иииииии!… Колко пъти съм те предупреждавал за кучето… Иииииии!… През цялото време не мога да мигна… Иииииии!… Заповядва да си накълцам лицето, мръсницата… Иииииии!… Лазиш ми по нервите… Иииииии! Отгоре на всичко влачиш тук кучето… Иииииии!

Разбира се, салонът притихна, посетителите смаяно се втренчиха в кльощавия блед човек със смокинг, който, свел глава, прекосяваше помещението, пристъпвайки на щъркеловите си крака. Папийонката му се беше завъртяла на деветдесет градуса от нормалното си положение и напомняше на стрелки на часовник, показващи шест часа. Беше хванал ръцете си на гърба, движеше се леко приведен — ни в клин, ни в ръкав си спомних една илюстрация в учебника по литература за шести клас, на която беше изобразен Икабод Крейн, злощастният учител от „Легенда за Сънната долина“ на Уошингтън Ървинг.