Читать «Начин на дишане (Зимна приказка)» онлайн - страница 7

Видях как повечето от присъстващите направиха полукръг в средата на залата. Стивънс донесе препълнен димящ поднос чудесни горещи наденички. Хари Стайн се върна през вратичката на заешката дупка и ми се представи малко прибързано, но любезно. Грегсън остана да тренира удари, ако се съди по звука.

След кратко колебание отидох при останалите. Историята не беше от приятните. Разказа я Норман Стит и тъй като нямам намерение да я преразказвам тук, може би ще разбереш мнението ми за нея като ти кажа, че беше за един човек, който се удавил в телефонна будка.

Когато Стит — днес вече покойник, завърши, някой рече:

— Трябваше да я запазиш за Коледа, Норман.

Избухна смях, който не разбрах по онова време.

После дойде ред на самия Уотърхауз. За такъв Уотърхауз не можех и да мечтая в хилядолетни сънища. Дипломиран в Йейл, член на „Фи Бета Капа“, с посребрена коса и костюм с жилетка, начело на голяма юридическа кантора — по-скоро огромно предприятие, а не фирма, тоя Уотърхауз разказа за една учителка, която влязла в тоалетната. Тоалетната била зад едностайното училище, в което учителката преподавала, а в деня, в който тя клекнала над една от двете дупки в тоалетната, било планирано да се премести тоалетната като принос на окръг Анистън към изложбата „Животът такъв, какъвто е в Нова Англия“, която се откривала в „Прюденшъл Сентър“ в Бостън. Учителката не издала нито звук докато товарели тоалетната на плоската платформа на камиона и я превозвали. Онемяла от объркване и ужас, каза Уотърхауз. И когато вратата на тоалетната изхвръкнала на една пресечка с шосе 128 в Самървил през върховите часове…

Хайде да сложим пердето на тая и на всяка друга история, която може да последва; те не влизат в разказа ми тази вечер. В един момент Стивънс извади бутилка бренди, което беше повече от добро, то беше адски изискано. Питието мина по кръга и Йохансен вдигна тост — тостът, който може да вдигне само Приказката, а не човекът, който я разказва.

Пихме за това.

Малко след това хората започнаха да се разотиват. Не беше късно, до полунощ имаше време, но съм забелязал, че когато наближаваш шейсетте, късното идва все по-рано. Видях как Уотърхауз пъхва ръце в палтото, което му държеше Стивънс, и реших, че е мой ред. Стори ми се странно, че Уотърхауз може да се измъкне, без да ми каже нито дума. Той правеше точно това и ако бях се отклонил за четирийсет секунди да оставя книгата на лавицата, той щеше да си е заминал. Ала и това нямаше да е по-странно от всичко, което стана тази вечер.

Застанах зад него и Уотърхауз ме погледна като че е изненадан да ме види тук, почти така, сякаш го будя от лека дрямка.

— Да си поделим таксито? — попита той, сякаш сме се срещнали случайно на тази опустяла ветровита улица.

— Благодаря — казах аз.

Благодарих му по-скоро за вечерта, отколкото за предложението да разделим парите за таксито, и мисля, че не можеше да сбърка по моя тон, но той кимна, сякаш имах предвид само това. Таксито със запалени светлини минаваше бавно по улиците — хора като Джордж Уотърхауз изглежда имаха късмет с такситата даже в такива отвратително студени или снежни нюйоркски вечери, когато можеш да се закълнеш, че няма свободно такси в цял Манхатън.