Читать «Начин на дишане (Зимна приказка)» онлайн - страница 5

— Има ли книга за гости, в която да се подпиша? — попитах аз. — Нещо от тоя род?

Той се учуди.

— Нямаме нищо такова — каза. — Поне така мисля.

Той огледа затъмнената спокойна зала. Йохансен шумолеше със своя „Уол Стрийт Джърнъл“. Зърнах Стивънс да влиза през вратата в далечния край на залата, подобен на призрак в бялото си сако. Джордж сложи чашата си на издатината и хвърли нова цепеница в огъня. Искрите се завихриха нагоре към черното гърло на камината.

— Какво ще рече това? — попитах аз и показах надписа на камъка. — Имаш ли представа?

Уотърхауз го прочете внимателно, сякаш го виждаше за първи път. ТОВА Е ПРИКАЗКАТА, А НЕ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Я РАЗКАЗВА.

— Струва ми се, че се досещам — каза той. — И ти ще се сетиш, ако дойдеш пак. Да, казвам ти, след време ще се сетиш за едно-две неща. Забавлявай се, Дейвид.

Той се отдалечи. И макар да изглежда странно, като ме оставиха да потъна или да изплувам в тази непозната обстановка, аз наистина се забавлявах, и то е едно нещо. Винаги съм обичал книгите, а тук видях много интересни книги. Разходих се бавно край лавиците и започнах да разглеждам книгите, доколкото ми позволяваше слабата светлина, като изваждах някоя от тях, а веднъж се спрях да погледна през тесния прозорец към кръстовището на Второ авеню и тази улица. Застанах там и гледах през заскреженото стъкло как светофарът на кръстовището сменя светлините си — червена, зелена, кехлибарена и пак червена. Усетих ненадейно как ме изпълва странното и благословено чувство на покой. То не нахлу, а само се прокрадна в мен. О, да, чувам те да казваш голяма работа, когато гледа стоповете, всеки се изпълва с покой.

Добре, това няма смисъл. Гарантирам ти. Ала чувството беше в мен, все същото. То ме накара да си спомня за първи път от много години за зимните вечери във фермата ни в Уискънсин, където пораснах: лежах в леглото във ветровитата горна стая и правех разлика между воя на януарския вятър вън, който носи на цели мили сух като пясък сняг до снегозадържащите прегради, и топлината, която излъчваше тялото ми под два юргана.

В ниското имаше някои книги, които ми се струваха дяволски странни. Една от тях, помня, съдържаше двайсет случая на насичане и тяхното тълкуване според британския закон. Другата носеше заглавие „Случаи с домашни любимци“. Отворих я — беше училищен учебник по право относно законите (този път американските) за случаите, които обръщат особено внимание на домашните любимци: всичко, като се почне от домашните котки, наследили огромни суми пари, до оцелота, скъсал веригата си и сериозно наранил пощальона.

Имаше издания на Дикенс, на Дефо, безкрайни съчинения на Тролоп. Имаше и едно издание на романи единайсет на брой — от някой си Едуард Грей Севил. Те бяха подвързани в красива зелена кожа и името на издателството, написано със златни букви, беше „Стедхам енд Сонс“. Не бях чувал за Севил и неговите издатели. Авторското право в първата книга на Севил — „Това бяха нашите братя“ — беше от 1911 година. Последната — „Бегълците“ — беше издадена през 1935 година.