Читать «Начин на дишане (Зимна приказка)» онлайн - страница 8
Стивън Кинг
В таксито се стоплихме и под равномерното писукане на таксиметъра, отмерващ пътя ни, му казах колко ми хареса разказа му. Не помня да съм се смял толкова силно и непринудено, откакто бях на осемнайсет години, казах му и това не беше ласкателство, а самата истина.
— О! Много любезно от твоя страна.
Гласът му беше ледено вежлив. Млъкнах и усетих, че се изчервявам глупаво. Човек не винаги трябва да чуе трясъка, за да разбере, че вратата е затръшната.
Когато таксито се приближи до тротоара пред моето здание, аз му благодарих отново и този път той ми се видя малко по-сърдечен.
— Много хубаво, че дойде на едно толкова кратко събиране — рече той. — Ела пак, ако ти харесва. Не чакай покана, на две-четири-девет Б не държим много на етикета. Четвъртъците са най-подходящи за разни истории, но клубът е отворен всяка вечер.
Въпросът беше на езика ми. Имах намерение да питам, изглеждаше нужно да попитам. Мислите ми се объркаха, чувах този въпрос да звучи в главата ми по моя уморителен адвокатски маниер, исках да разбера правилно ли се изразявам — може би въпросът щеше да прозвучи малко тъпо. В тоя момент Уотърхауз каза на шофьора да тръгне и таксито пое към парка. Останах за миг на тротоара, палтото се развя около краката ми и си помислих:
Запътих се бавно към вратата на моята сграда и влязох вътре.
Когато седнах на кревата да събуя обувките си, Елън беше полузаспала. Тя се извърна и дълбоко в гърлото й се зароди въпросителен съскащ звук. Казах й да спи.
Тя пак издаде същия звук. Този път той звучеше приблизително така: „Как беше?“
За миг се поколебах с полуразкопчана риза. И в тоя момент си помислих с пълна ясност:
— Прекарах много добре — рекох. — Старци разказват военни истории.
— Нали ти казах?
— Но не беше зле. Трябва да отида пак. Може да ми помогне във фирмата.
— Фирмата — продума малко насмешливо тя. — Ти си стар мишелов, скъпи.
— Там хората се опознават — казах аз, но тя вече спеше. Съблякох се, взех душ, избърсах се, облякох пижама… и вместо да си легна — по това време минаваше един часа — извадих бутилка уиски. Седях до кухненската маса, пиех си бавно и гледах замислено през прозореца към студения каньон на Медисън Авеню. Главата ми леко шумеше от погълнатия тази вечер алкохол — бях погълнал неочаквано много. Ала усещането беше приятно и нямах чувство за неизбежен махмурлук.
Мисълта, която породи въпросът на Елън за вечерта, много приличаше на онова, което си помислих за Джордж Уотърхауз при потеглянето на таксито. Какво, за бога, лошо има в това да кажа на жена си, че съм прекарал една съвсем безобидна вечер в старомодния мъжки клуб на шефа… и ако даже имаше нещо невярно в думите ми, кой можеше да знае това? Не, всяка частица беше толкова смешна и параноична, колкото тези ранни мисли… и сърцето ми подсказа, че всяка частица е толкова вярна.