Читать «Мъглата» онлайн - страница 50

Бил плачеше.

— Шшш, Били, шшш — казах аз, люшкайки главата му, притисната до себе си, но той продължи да плаче. Такъв плач, какъвто само майките знаят как да успокоят.

В магазина нощта настъпи преждевременно. Милър, Хатлън и Бъд Браун раздадоха фенерчета, всички налични, около двадесет. Нортън шумно завика от името на групичката си и получи две. Светлините заподскачаха тук-там между пътеките като неспокойни фантоми.

Държах Били до себе си и гледах през амбразурата. Млечният, матов цвят на светлината навън не беше се променил въобще, натрупаните торби бяха предизвикали затъмняването. На няколко пъти ми се стори, че виждам нещо, но бяха просто нерви. Още един от часовите вдигна, разколебан, фалшива тревога.

Били пак видя госпожа Търмън и отиде при нея с радост, въпреки че тя не беше идвала да го гледа от началото на лятото. Тя имаше фенерче и приятелски му го подаде. Много скоро той се опитваше да си напише името с лъча на стъклените витрини със замразените храни. Тя бе толкова щастлива, че го вижда, колкото той, че вижда нея. Хати Търмън бе висока, слаба жена, с прекрасна червена коса, която бе започнала да побелява. На гърдите й висяха очила на красива верижка — от този тип, дето само жените на средна възраст могат да носят.

— Тук ли е Стефани, Дейвид? — попита тя.

— Не, вкъщи.

Тя кимна.

— Алън също. Докога си на пост?

— До шест.

— Вижда ли се нещо?

— Не, само мъгла.

— Ще гледам Били до шест ако искаш.

— Били, ти искаш ли?

— Да, моля — каза той, като поклащаше фенерчето над главата си с бавни движения и наблюдаваше играта на светлината по тавана.

— Бог ще запази твоята Стефи, а и Алън — каза госпожа Търмгън и отведе Били за ръка. Тя говореше със спокойна увереност, но очите й не бяха убедени.

Около пет и половина в задната част на магазина се вдигна врява. Някой се подиграваше на нещо, което някой друг бе казал и някой — май беше Бъди Игълтън — крещеше:

— Ти си луд, щом мислиш да излизаш навън.

Няколко лъча на фенерчета се съсредоточиха върху центъра на спора и всички започнаха да се придвижват към предната част на магазина. Пронизителният, презрителен смях на госпожа Кармъди раздираше мрака, стържещ като нокът по черна дъска.

Над общата глъчка се чуваше боботенето на адвокатския тенор на Нортън:

— Дайте ни път, моля! Дайте път!

Мъжът, който бе на амбразурата до моята, напусна мястото си да види какво става. Аз реших да си остана на мястото. Каквато и да беше причината, тя приближаваше към мен.

— Моля ви — говореше Майк Хатлън. — Моля ви, нека да поговорим.

— Няма какво да говорим — провъзгласи Нортън. Сега лицето му изплува от мрака. Бе решително, хлътнало и нещастно. Той държеше едно от фенерчетата, разпределено за групата „Земята е плоска“. Навитите кичури продължаваха да стърчат зад ушите му, като рога на рогоносец. Той бе начело на изключително малка процесия — петима от първоначалната група от девет-десет. — Ние излизаме навън — каза той.