Читать «Ланголиерите» онлайн - страница 5

Да. Надолу. А за последните няколко месеца той. Всъщност съвсем не беше помислял за Ан… дори и когато трябваше да се изпраща месечният чек за издръжка. Много разумна, много цивилизована сума. Ан и сама заработваше брутна сума от осемдесет хиляди годишно. Адвокатът му ги плащаше и това беше просто едно от перата в месечното известие, което получаваше Брайън, малко перо от две хиляди долаpa, записано между сметката за електричеството и вноската за изплащане на апартамента.

По коридора мина длъгнесто момче с цигулка в калъф под мишница и еврейска шапчица на главата. Изглеждаше едновременно притеснено и възбудено, а очите му бяха изпълнени с бъдещето. Брайън му завиждаше.

През последната година от брака им между двамата имаше много горчивина и накрая — около четири месеца преди финала то се беше случило — ръката му го направи, преди мозъкът му да каже „не“. Не обичаше да си спомня за това. Тя беше пила твърде много на едно празненство и когато си отидоха вкъщи, направо се беше нахвърлила върху него.

„Остави ме на мира, Брайън. Просто ме остави на мира. Повече никакви приказки за деца. Ако искаш изследване на спермата си, иди на лекар. Моята работа е рекламата, а не правенето на деца. Толкова съм изморена от всички твои мъжки глупос…“

Тогава той я удари — силно, през устата. Ударът с брутална простота прекъсна последната дума. Останаха загледани един в друг — в апартамента, в който тя след това щеше да умре — и двамата по-шокирани и ужасени, отколкото някога биха признали (освен може би сега, когато той седеше тук, на място 5А, гледаше как се качват на борда пътниците на полет 29 и накрая го признаваше пред себе си). Тя докосна устата си, която беше започнала да кърви. Протегна пръсти към него.

„Ти ме удари“ — каза тя. В гласа й имаше не гняв, а учудване. Мина му през ума, че това може би беше първият път, когато някой беше дръзнал в гнева си да удари тялото на Ан Куинлан Енгъл.

„Да — каза той. — Разбира се. И ще го направя отново, ако не млъкнеш. Няма вече да ме хапеш с езичето си, миличка. По-добре му сложи катинар. Казвам ти го за твое добро. Свърши тя. Ако искаш да имаш нещо за рита не вкъщи, купи си куче.“

Бракът им крета още няколко месеца, но той беше наистина свършил в момента, когато дланта на Брайън влезе в кратко съприкосновение с устата на Ан. Беше го предизвикала — Бог му е свидетел, че беше го предизвикала — но той все още би дал много, за да вземе обратно онази нещастна секунда.

Докато последните пътници се стичаха в самолета, той се улови, че мисли, почти натрапчиво, за парфюма на Ан. Спомняше си аромата му, но не и името. Как беше? „Лавон“? „Лаван“? „Лана“, за Бога? Името сякаш танцуваше под носа му. Беше просто влудяващо.

„Липсва ми — смътно осъзна той. — Сега, когато си е отишла завинаги, ми липсва. Не е ли удивително?“

„Ливада“? Някаква такава глупост?

„Хайде стига — каза той на уморения си ум. — Тури му пепел“.

„Добре — съгласи се умът му. — Няма проблеми. Мога да спра. Мога да спра винаги, когато поискам. А може би беше «Лимон»? Не — това е сапун. «Люляк»? «Любим»?“