Читать «Ланголиерите» онлайн - страница 3

Време на време особено в края на тежка смяна, а

Брайън знаеше дяволски добре, че не беше твърде стар за работата си — на четиридесет и три години той тъкмо навлизаше в златната възраст за гражданските пилоти. Въпреки това тази вечер той почти реши, че е така. Боже, колко беше изморен.

На вратата на кабината се почука. Стив Сиърлс, навигаторът, се завъртя в креслото си и я отвори, без да става. На прага стоеше мъж в зелената униформа на „Американ прайд“. Приличаше на персонала за охрана на изходите, но не беше. Беше Джон (или може би Джеймс?) Дийгън — заместник ръководителят на „Американ прайд“ в ЛАКС.

— Капитан Енгъл?

— Да? — Вътрешната защита се задейства и главоболието го отпусна. Първата му мисъл, породена не от логиката, а от напрежението и умората, беше, че ще се опитат да му припишат отговорността за разхерметизирания самолет. Параноидна мисъл, разбира се, но нали беше в параноидно състояние.

— Съжалявам, но имам лоши новини за вас, капитане.

— За разхерметизирането ли? — Гласът на Брайън беше прекалено рязък и неколцина от слизащите пътници се огледаха, но беше вече твърде късно да направи нещо.

Дийгън поклати глава.

— Отнася се за жена ви, капитан Енгъл.

За момент Брайън нямаше и най-смътна представа за какво ставаше дума. Замръзна, вторачен в Дийгън. Чувстваше се глупак. После най-сетне включи. Ставаше дума за Ан, разбира се.

— Тя ми е бивша жена. Разведохме се преди осемнайсет месеца. Какво е станало?

— Нещастие — каза Дийгън. — Може би е по-добре да дойдете в кабинета ми.

Брайън го изгледа с любопитство. След последните три дълги, напрегнати часа всичко изглеждаше странно нереално. Устоя на желанието да каже на Дийгън, че ако всичко е някаква идиотщина от вида на „Скрита камера“, по-добре да се разкара. Но не беше, разбира се. Ръководството на въздушната компания не се занимаваше с шеги и игрички, особено за сметка на пилоти, които току-що се бяха разминали с отвратителни неприятности във въздуха.

— Какво е станало с Ан? — чу се да повтаря Брайън този път с по-мек глас. Знаеше, че вторият му пилот го гледа с предпазливо съчувствие. — Какво й е?

Дийгън погледна надолу към блестящите си обувки и Брайън разбра, че новината наистина е много лоша, че с Ан се е случило нещо ужасно. Разбра, но му беше невъзможно да повярва. Ан беше само на трийсет и четири години, здрава, добре гледана. Много пъти беше установявал, че тя е единственият напълно нормален шофьор в Бостън… може би в целия щат Масачузетс.

Чу се да пита още нещо и наистина беше така — като че ли някой непознат беше влязъл в мозъка му и използваше устата му като високоговорител.

— Мъртва ли е?

Джон — или Джеймс? — Дийгън се огледа, като че ли за поддръжка, но до тях имаше само един стюард — стоеше до люка, пожелаваше приятна вечер в Лос Анджелис на слизащите от самолета пътници и от време на време хвърляше загрижен поглед към пилотската кабина, може би разтревожен за същото нещо, което беше минало през ума на Брайън — че екипажът по някаква причина е виновен за леката раз — херметизация, която беше превърнала последните часове на полета в такъв кошмар. Дийгън беше сам. Той отново погледна към Брайън и кимна.