Читать «Ланголиерите» онлайн - страница 158

— Направи го ти! — каза той. Очите МУ блестяха. — Бързо, Албърт, бързо!

— Бързо, Уотсън, играта започва! — каза Албърт и се засмя лудо. Разкъса целофана и погледна към Боб, който кимна. Албърт извади сладкиша и го захапа. Отстрани потекоха крем и малини. Албърт се ухили.

— Превъзходен е! — каза той с приглушен глас, като пръскаше трохи, — Превъзходен! — предложи го на Бетани, която отхапа дори по-голямо парче.

Лоръл усещаше аромата на малиновия пълнеж и стомахът й издаде куркащ звук. Тя се засмя. Изведнъж се почувства замаяна, весела, почти нова. Паяжините, които я бяха обхванали при понижаването на налягането, бяха изчезнали съвсем; чувстваше главата си като мансардна стая, в която в горещ, ужасно тежък следобед е повял морски бриз. Сети се за Ник, който не беше тук, който беше умрял, за да могат останалите да бъдат тук, и си помисли, че той не би имал нищо против тя да се чувства така.

Хоровият звук продължаваше да се усилва — звук, който не идваше от никаква посока, нямаше източник — мелодична въздишка, която беше навсякъде около тях:

… ААААААААААААААААААА…

Боб Дженкинс се втурна обратно към тезгяха, направи толкова остър завой около касата, че едва се удържа на краката си, хвана се за количката с подправки, за да не падне. Успя да се задържи, но количката от неръждаема стомана падна с великолепен, отекващ трясък, а пластмасовите прибори и малки пакетчета с горчица, кетчуп и подправки се пръснаха навсякъде.

— Бързо! — извика той. — Не можем да останем тук. То скоро ще се случи предполагам, всеки момент — а ние не можем да бъдем тук, когато се случи! Мисля, че не е безопасно!

— Какво не е безо… — започна Бетани, но Албърт я прегърна през раменете и я подбутна след боб — полуделия екскурзовод, който вече се носеше към вратата на ресторанта.

Побягнаха навън след него — отново към залата за отвеждане към самолетите на „Юнайтед“. Сега отекващият звук от стъпките им почти се губеше в силното жужене, което изпълваше изоставения терминал, отекваше отново и отново в многото разклонени коридори.

Брайън чуваше как този единствен гигантски глас започва да се разделя. Не се раздробяваше, дори не се променяше наистина, помисли си той, а се фокусираше — също както се фокусираше звукът на ланголиерите, когато наближаваха Бангор.

Влязоха в салона за отвеждане към самолетите в той видя някаква ефирна светлина, която започна да се плъзга по празните столове, по тъмните телевизионни монитори с надписи „пристигащи“ и „заминаващи“ и по гишетата. След синьото следваше червено; след червеното следваше жълто; след жълтото следваше зелено, въздухът сякаш се изпълни с някакво богато, екзотично очакване. Брайън потръпна — почувства как всички косми по тялото му настръхват. Като утринен лъч го изпълни ясна увереност: „ние сме пред прага на нещо — на нещо голямо и удивително.“

— Насам — извика Боб. Поведе ги към стената до подвижния коридор, през който бяха влезли. Беше зала само за пътници, заградена с червен кадифен шнур. Боб го прескочи с лекотата на гимназист — бегач е препятствия, какъвто може би беше бил някога. — До стената!